Дан щеше да ме разбере, нали?
И за тази част от секундата, в която усмихнатото лице на съпруга ми проблесна в ума ми, неконтролируемата ми страст изчезна. Изпари се яко дим.
Трябваше да постъпя правилно. Бях устояла на Анжело, а сега се държах също като него. Това нямаше да бъде просто чукане без обвързване. Това беше Ронан. И освен това сега имах Дан. Може да се чувствах правилно, но не беше. Знаех, че е погрешно.
– Трябва да вървя.
Закопчах блузата и взех чантата си.
– Ще платя за стаята на излизане.
Той бе съвсем объркан.
– Треса? Не можеш да си тръгнеш! Не можеш да ме оставиш просто така.
Хвърлих му един бегъл поглед, изпълнен с извинение. Страхувах се да го погледна по-дълго, защото можеше да променя решението и мисленето си.
– Не бива, Ронан, не е правилно. Обади ми се.
– Нямам номера ти, моля те … недей така … моля те…
Докато чаках асансьора, се подадох на импулса да се върна и да му дам номера си. Когато стигнах до стаята, сложих ухо на вратата и се заслушах. Той говореше с някого по телефона.
Извадих една визитка от чантата си и я пъхнах тихо под вратата.
Двадесет и шеста глава
Когато големите неща в живота ни се променят, ние се осланяме повече на малките, но несъмнено сигурни, които ни карат да се чувстваме добре.
Тялото ми започна да се променя рано. В края на четиридесетте то започна да работи срещу мен като разбунтувал се непокорен тийнейджър. В най-неочаквани и непредсказуеми моменти започнаха да ме обливат горещи вълни като от разпалена печка. Дланите ми се изпотяваха, сърцето ми думкаше оглушително, кожата ми ставаше на петна и пъпки. Имах чувството, че в мен има заключена някаква енергия, която бе нетърпелива да избие, да избяга, да излезе през крайчетата на пръстите ми, през ръцете и краката, така че се хвърлих в действия – шиех, плетях и тичах като полудяла по цял ден, докато се срина от пълно изтощение понякога още в ранния следобед. Често пъти се хващах, че плача без всякаква причина и това бе най-трудното и неприемливо от всичко. Никога не съм показвала емоциите си пред никого. Когато плачех, това означаваше, че става нещо силно и ужасно. Смятах влажните очи на по-старите жени за израз на слабост. А ето че сега емоциите излизаха от мен против волята ми и това не ми харесваше. Караше ме да бъда непрекъснато в лошо настроение.
Така че се хвърлих изцяло в сигурната сфера на професионална домакиня.
Къщата ми винаги е била поддържана перфектно, затова потърсих други начини, чрез които да изразя себе си като изключителна къщовница. Изрових всяко омръзнало или запазено плетиво в къщата – от старите зимни шапки до надупчените чорапи и изтънелите овехтели пуловери – сетне ги разплитах и плетях ужасни многоцветни пуловери и жилетки, които моят съпруг носеше, без да се срамува.
Плетях на една кука покривчици за облегалките на столовете и за масичките, докато всяка повърхност в къщата не бе покрита с дантела, а сетне измислях нови неща, за да освежа мястото. Сред най-абсурдните и нелепи мои произведения бяха ленен портфейл с монограм за всекидневника на Джеймс и няколко декоративни торбички, в които да слага ръкавиците, шапката и шала си за лов.
Направих несесер за чаените лъжички. Вземах всяка неизползваема вещ в къщата и я превръщах в нещо друго; стария непромокаем шлифер – в градински престилки, меките шапки на Джеймс – в ръкавици за хващане на чайника. През един особено нервен следобед атакувах и бебешките дрешки, които така ревниво и сантиментално пазех. Нарязах ги на малки триъгълници за пълнеж на възглавници. Когато видях купчината пред себе си, заплаках и исках да ги върна обратно, но беше невъзможно.
По същото време придобих навика да използвам различни парчета плат, за да полирам и лъскам повърхностите вкъщи. През последните години Нийв го наричаше „маминия парцален навик“, тъй като не бях в състояние да се разделя с него. Памук за почистване, коприна и найлон за полиране. Всяка кърпа или парцал имаше своето предназначение и цел в къщата; тази за измитите чаши и всекидневните съдове, онази само за китайския порцелан, още една за бърсане, а друга за подсушаване. Една бе запазена само за тенджерите, а друга – само за пода. Ако някой използваше погрешна кърпа върху погрешна повърхност, аз се връщах и започвах отначало.
Тази невроза се развиваше едновременно с моето променящо се от възрастта тяло. Докато гледах как годините ми да бъда майка и да гледам деца се отдалечават и изчезват зад мен, се опитвах да запълвам безплодното нищо с безсмислени дейности. Нямах цел в живота си и трескаво търсех нова такава.