Това, че майка ми въобще пристигна, само по себе си беше откровение. Нощта преди сватбата тя се запозна с Дан и след като той се върна в своя апартамент, ние двете останахме сами, да си допием в моя апартамент в „Плаза“.
– Харесвам го – каза по-късно Нийв, когато и двете бяхме достатъчно подпийнали, че да сме искрени една с друга, но не чак толкова пияни, че да не си спомняме. Макар да знам, че не е важно какво мисля аз.
Преди да успея да възразя, тя продължи:
– Бернадин щеше да го одобри.
Зачудих се дали беше права, или го каза просто защо го бе доловила някаква несигурност в мен.
– Изглежда солиден.
Това беше заключение на ченге. Избягване на коментар, безопасно заобикаляне на големия въпрос в навечерието на сватбата, а именно „Обичаш ли го?“.
В този миг копнеех баба ми да е тук и изпитах тъга, но нито мястото, нито времето бяха подходящи да го кажа. Бяха минали десет години, откакто тя си отиде, а моята любов към нея все още беше жива. Исках да е тук, не само защото така щях да получа нейното одобрение за Дан, а защото чувствах, че не правилно да сторя тази голяма стъпка без нея.
Нийв изглежда долови настроението ми и продума:
– И на мен ми липсва.
Погледна ме по своя насмешлив начин – сякаш никога не бе сигурна какво мисля, сетне отиде до куфара си и извади от него нещо. Беше голям, смачкан, кафяв плик.
– Отвори го – нареди ми тя.
Вътре имаше няколко прашни розови и сиви бележника. Разпознах ги веднага. Бяха от онези, които се продаваха в пощата на Аухад Мор. Първата ми готварска книга бе написана в един от тези бележници, който беше небесносин и носеше заглавие „Рецептите на баба Б.“. Бях ги събирала, когато бях между десет и дванадесет, и той все още стои скрит на дъното на едно кухненско чекмедже. Стомахът ми се сви, докато взех един от тях и проследих главните букви, написани с курсив от уверената ръка на моята баба.
– Това е историята на живота й – от младостта до края.
– Чела ли си я?
Нийв се изненада от въпроса ми. И с право. Въпросът беше глупав, но не можех да скрия леката си изненада, че никога досега не ми беше споменавала за тези бележници.
– Разбира се, че съм ги чела. Аз съм й дъщеря.
Каза „ аз съм“ все едно Бернадин все още беше жива.
– Не ти ги дадох преди, защото...
Опитах да се успокоя и да не изглеждам сърдита.
– ... защото мисля, че чаках правилния момент.
Почувствах как в мен се надига желание за борба, но успях да го преодолея, докато Нийв протегна ръката си и хвана моята.
– Тя все още те обича – продума, – както и аз.
Майка ми винаги говореше за нещата от отвъдното все едно бяха нещо естествено, а аз смятах това за глупости. Въпреки това мекотата в гласа й ме накара да направя нещо, което, доколкото си спомням, правех много рядко, когато бях дете. Сложих главата си на гърдите й и зачаках, докато непознатият аромат на парфюма й и докосването на блузата й върху бузата ми се стопиха, изчезнаха и всичко се разтопи, освен прекрасното усещане, че ме прегръща. Докато Нийв галеше лицето ми, почувствах поколенията майки преди нея да проникват през ръцете й. За миг повярвах, че силните ръце на Бернадин отново ме прегръщат.
Не знам колко дълго лежах така, но когато най-накрая седнах отново, десет години след смъртта на баба приех, че нея наистина я няма. Знаех със сигурност, че следващата ми работа щеше да бъде да събера и адаптирам нейните рецепти в готварска книга и че моята майка беше права. Аз също не бях готова да прочета историята на Бернадин днешния ден.
Онова, за което не бях сигурна, бе решението ми утре да се омъжа за Дан. Казах си, че това са типични булчински вълнения, причинени от нерви, емоции, които всички булки изпитват в навечерието на сватбата. Страхувах се, че ако ги изкажа на глас пред майка ми, тя щеше да ми нареди да се откажа и аз нямаше да имам достатъчно аргументи, нито вътрешна убеденост да се противопоставя на съвета й.
Сватбата бе традиционно католическа. Майка ми мина с мен по пътеката в църквата и ме предаде на жениха. Дорийн беше главната шаферка. Докато стоях най-отпред, облечена в огромната си рокля, бях изпълнена е убеждението, че винаги съм искала точно това. В същото време не вярвах, че се случва наистина. Зад мен стояха всички хората, които познавах, гледаха ме и се усмихваха. Това бе най-вълнуващият миг в живота ми досега. По-вълшебен. по-велик от всичко, което бях изпитвала. Бях част от една приказка, за която мислех, че съм оставила далеч в миналото. Но сега осъзнавах, че всъщност тя бе лежала дълбоко скрита и заспала в мен. Надеждата като стръкче жито си бе пробивала път нагоре, бе избуявала и ставала все по-голяма. а аз я бях заравяла все по-дълбоко с всяка изминала година. Сега бе изплувала отново на повърхността, докато вървях по тази пътека към остатъка от живота си. Дан беше човекът, който направи това да ми се случи.