Ако бях по-млада, можех да започна да уча в университет. Както и да е, вече беше късно. Така че моето наследство от този период бяха чекмеджета, пълни с плетени покривчици, и кухня – пълна с кърпи.
Беше ужасно време. Точно когато започваш да гледаш към мъдростта на зрелите години, природата неочаквано връща часовника обратно към здравия разум и към тялото ти.
Това е смущаващо и те кара да правиш неща, които никога не би направил. Като например да обидиш епископа.
Като председател на управителния съвет в училището на Джеймс, местният свещеник беше началник на мъжа ми. А епископът пък беше неговият началник.
Човек трябваше да се покланя раболепно пред свещениците, това си бе неотменимо правило. Един епископ очаква всякакъв начин на реагиране, но само ако е в определени граници. Това включваше от стандартното уважително целуване на протегнатата му ръка до абсолютно абсурдното и глупаво пълзене пред него. По принцип, ако не сте високопоставено религиозно лице, вие не сте достойни да дишате същия въздух, който диша епископът. За повечето от нас местният епископ бе най-близкият път да стигнем до Бога и да се докоснем до него, без да се налага да умираме.
Джеймс смяташе техния разкош и помпозност, техните дребнави правила за смешни, защото бе прекалено образован политически и прекалено ерудиран, за да вярва в другото. Но неговото училище, както и всяко друго училище в Ирландия, се ръководеше и бе подчинено на католическата църква, така че нямаше друг избор, освен да се съобразява с правилата.
През всички четиридесет години, през които бе работил, той никога не бе иронизирал църквата или нейната йерархия и ние никога не обсъждахме чувствата си към неговите началници и дали отношението им към него е правилно или неправилно.
Ежемесечно свещеникът се изправяше в църквата и проверяваше по списък точния принос на всеки енориарш към средствата на енорията.
Начело на списъка бе известна и богата търговска фамилия с щедрите „десет шилинга“, а на дъното винаги бяха бедняците, връхлетени от нещастие или преследвани от лошата съдба, които едва изхранваха семейството си. Очите на свещеника блестяха от гняв и недоволство, когато споменаваше техните „половин пени“.
Това беше варварска практика и аз наблюдавах как лицето на Джеймс пламтеше от срам и гняв. Но никога не задавах въпроси. Ако го направех, означаваше, че ще поставя под съмнение честността му, а аз знаех, че за него на първо място стояха обучението на децата от нашата област и сигурността на жена му и дъщеря му.
Джеймс бе дал своя политически принос в младостта си, когато не бе имал семейство, което да защитава и за което да се грижи. Дори понякога да се дразнеше, той не би се изправил срещу църквата. С властта, която те имаха като негови работодатели, много неща бяха заложени на карта и много неща можеше да загуби.
Той не се унижаваше, защото не се налагаше да го прави. Образованието, репутацията и положението му в обществото го поставяха на едно ниво с най-високопоставените религиозни лица. Джеймс се отнасяше към свещениците с умерено уважение. Ни повече, ни по-малко от онова, с което един джентълмен се отнася към кучетата на пътя, но това все пак си беше уважение.
Не е нужно да казвам, че от мен се очакваше същото.
Всяка година епископ Дюн удостояваше Килкели с присъствието си, когато идваше за конфирмацията32 на младите хора от енорията ни към Католическата църква. Като съпруга на местния учител от мен се очакваше да се присъединя към тържеството и да помогна залата на енорийския дом да бъде украсена за приема, който щеше да се състои след церемонията.
Този година реших да пренебрегна всички ограничения и да превърна конфирмацията в специално събитие, не поради някакви специални причини, а за да си намеря допълнителна работа, с която да се разсейвам. Масите със сгъваеми крака бяха застлани с искрящо бели памучни покривки, прибавих някои от моите порцеланови съдове към тези на епископа и подготвих истински банкет.
Така че се хвърлих в лудешко чистене, търках и полирах грубите подове и стъргах с нож ръбовете на масата от събрала лепкава мръсотия с дългогодишна давност. Излъсках тоалетните, полирах крановете, преметох предните стъпала, така че мястото наистина да подхожда за един епископ.
Нощта преди тържеството почти не спах. Джеймс беше объркан и се чудеше защо сама си създадох тези грижи, но не каза нищо. Което беше правилно поведение от негова страна, защото самата аз не можех да се позная.
Страхувах се, че може би съм си загубила ума. И така по начинът по който лудостта се самоутвърждава, аз се събудих в деня на конфирмацията и се облякох все едно щях да се срещам с кралицата. Рядко се гримирах, освен малко червило в неделя, но този ден, по причини, които все още не мога да обясня, сложих руж на бузите си и малко сини сенки за очи (сенките си стояха недокоснати в кутийката). Чудех се какво да облека – толкова много се чудех, че накрая се издокарах с виолетов костюм от две части, който ми бе малко отеснял и затова трябваше да оставя сакото разкопчано.