Когато пристигнах в залата, за да довърша приготовленията, забелязах, че останалите жени, кои го работеха там, ме изгледаха странно. Отидох в тоалетната, за да проверя дали всичко е така, както го оставих снощи, и в огледалото видях по лицето ми вадички пот, които бяха направили ивици в ружа. Сигурно това бе причината да ме гледат така стреснато. Исках да се разплача, но вместо това се стегнах и заредих с решителност.
Бях толкова ядосана този следобед! Ядосана, че въобще се забърках в цялата тази работа, гневна, защото си представях как другите жени ме изключват от разговорите си. Сърдита на разваления си грим, сърдита на симптомите и на неконтролируемите си несдържани емоции.
Но най-много бях ядосана на епископа.
Всяка година той се носеше плавно в пълното си официално одеяние като някоя съсухрена дърта булка. Не правеше никакво усилие да говори с родителите, нито да благодари на подмазващите му се дами от енорията за свършената от тях работа. Когато пристигна, нервните дечица бяха пометени встрани и потънаха сред великолепието на свитата му, докато той се плъзна към масата със закуски за освежаване и ме удостои с едно надуто и надменно кимване с глава, за да покаже, че е готов за своя чай с кейк.
Отвратителен човек.
Отрязах му парче от моя богат плодов кейк. По принцип пазех тази рецепта за Коледа. Кейкът наистина беше специалитет и този мъж не го заслужаваше, но аз му го поднесох.
Той ме изгледа надменно от главата до петите, което, както изглежда бе обичайното му изражение, сетне отчупи хапка от кейка и я сложи в устата си.
– Ееее, този кейк е сух.
Епископ Дюн бе прочут и широко известен със своите груби и безсмислени обиди. Поради тази причина имаше голям проблем да задържи икономка в дома си.
Но аз не бях нито икономка, нито прислужница. Аз не бях слугиня на този алчен, високомерен гремлин33, както и той не беше Бог. И моят кейк не беше сух.
– А може би вашата устата е пресъхнала, отче.
Негово светейшество буквално онемя от ужас. Заради намекът, че е стар мръсник с пресъхнала уста, но най-много заради това, че не се обърнах към него с титлата му. Той остави чинията и мълчаливо, но с очевидна, нажежена до червено ярост, излезе от приемната на енорията.
В секундата, в която той се обърна, почувствах как ужасът се излива върху мен като водопад, защото осъзнах какво бях направила. Но когато полите на дрехата му изчезнаха зад вратата, облекчението в стаята стана осезаемо и явно. Имах чувството, че всеки миг всички ще започнат да ми ръкопляскат. Брайди Малоун всъщност дойде зад мен и каза:
– Той си го проси от години! Браво на теб, Бернадин!
В този миг почувствах гордост и тъкмо когато върху устните ми щеше да разцъфне усмивка, видях Джеймс да стои на прага на кухненската врата.
Върху лицето му определено бе изписано сърдито неодобрение.
Двадесет и седма глава
– Дан! Има нещо, което трябва да ти кажа.
Ако бе доловил дори само една десета от страха ми в това изречение, и това стигаше.
– Ти ме напускаш.
Направо се стреснах! Нима знаеше?
– Не, не те напускам
– Пфу... Значи всичко е наред? – Той се разсмя на собствената си шега. – Я ми кажи колко е часът, скъпа? Гери обеща да дойде към два, и да ми помогне да оправим този мотоциклет.
Изглежда щеше да бъде по-трудно, отколкото си мислех.
Двадесет и четири часа бях прекарала в ада. Кръвта ми бе отровена от собствения ми адреналин.
След двадесет и четири часа реших, че Ронан Робъртсън не беше моята сродна душа. Опитах се да си припомня страстта и копнежа, които бях изпитвала, да съживя образа на нас двамата като нещо специално и живо в спомена и ума си и да намеря някаква романтика, която да обясни, да оправдае нещата и да ги направи правилни, но вината не спря да ме потупва по рамото, прогонвайки страстта ми надалеч.
Знаех, че трябваше да кажа на Дан.
Нямаше да бъде лесно, но просто не можех повече да го държа и крия в себе си. Подредих историята и захапах куршума.
– Сериозно говоря. Дан. Трябва да поговорим.
Той целият беше покрит с грес, докато подреждаше някакви части от „Харли” върху масата. Приличаше на едно голямо момче, което е извадило играчките си и ще прави бели.