– Ти обиди епископа, Бернадин.
Знаех, че постъпих неправилно; заплаших репутацията на съпруга си и сега прехраната ни бе застрашена и поставена на карта. Знаех, че ако се чувствах нормално, никога нямаше да позволя от устата ми да се изплъзне подобно необмислено оскърбление, без да съм премислила последствията от него. Знаех, че щях да прехапя устните и езика си, щях да се усмихвам мълчаливо и скромно и да покажа по-замаскирано моята непоносимост пред достойния свети отец, който щеше да я приеме като остроумна забележка или шикалкавене. Знаех, че вината бе изцяло моя и това правеше нещата още по-зле. Бях се омъжила за човек, когото не бях избрала, и през целия си живот се катерех с мъка, за да докажа, че съм с един сантиметър по-високо от него от морална гледна точка. Аз не бях любяща и предана жена, но винаги се стараех и се опитвах усърдно и прилежно да изпълнявам съпружеските си задължения. Уважавах го. Не го обичах така, както той искаше, но когато беше важно, никога не го предавах. Поне досега.
– Ти разстрои епископа, Бернадин.
Джеймс произнесе тези думи с покровителствен, даскалски тон, който ме раздразни. Но корените на гнева ми бяха в провала ми като съпруга.
– Ако не беше толкова слаб мъж, щеше сам да му го кажеш.
– Това не е честно, Бернадин.
Ако беше ядосан, не го забелязах. Яростта не бе нещо, за което трябваше да внимавам. Нямаше причина да съм внимателна или нащрек. Ако долових леко безпокойство в гласа му, не се досетих, че то е знак да премълча или да дам заден ход. Двадесет години са много време. Достатъчно, че да знам, какво да очаквам. Вече бях започнала и не можех да се спра. Не мислех, че има причина да го правя.
– Как смееш да ми говориш така? Жертвах двадесет години от живота си, за да бъда твоя покорна слугиня! – И тогава казах непростимото: – И двамата знаем, че бях родена за по-велики неща, а не за тъпия скучен живот на даскалска съпруга.
Дяволът се втурна и излезе през очите му към мен като светкавица.
– За по-велики неща? Какви например?
Аз все още не вярвах, че има нещо, от което да се страхувам. Вирнах брадичката си, може би малко прекадено високо, тъй като започвах да чувствам лека несигурност.
– Като например Майкъл Тъфи, с когото имах връзка! Ние бяхме сгодени.
– О, разбирам. Но този годеж така и не завърши с брак, защото...?
Върху лицето му бе изписано неприятно изражение. Една скованост около устата, същата, която може да се види върху лицето на злобна старица. Бях превърнала моя внимателен и учтив Джеймс в чудовище. Но не бях малодушна страхливка, нито кръшкачка. Трябваше да разбера какво се крие зад това.
– Не се опитвай да ме измъчваш, Джеймс Нолан. Знаеш много добре, че родителите ми нямаха пари за зестра. Ако имаха едно пени, никога нямаше да ме дадат на теб...
– Но леля ти Ан имаше.
Ужасът се спусна пред очите ми като червена мъгла. Трябваше да го спра.
– Нали, Бернадин?
В мен се надигна още повече гняв и бяс, така че изплюх жестокото:
– Ти никога няма да бъдеш и наполовина мъж, какъвто беше Майкъл Тъфи... – В мига, в който го казах, знаех, че това беше последният ми аргумент. По лицето ми вече течаха сълзи, вените ми се разтапяха от горещината на признанието ми. – Той беше моят свят.
Ако не бях го обидила толкова дълбоко с ужасната истина, Джеймс може би щеше да остави всичко да отмине. Но аз бях неговият свят и той не успя да се спре. Той знаеше, че обичам Майкъл повече от него, но въпреки това бе намерил начин да живее с това. Онова, което не можеше да понесе, бе да го чуе от мен.
Така че ме наказа, като ми разказа истината за Майкъл Тъфи.
Морийн Тъфи наистина била вдовицата на Майкъл Тъфи-старши от Аухад Мор, но изглежда това бе единственото вярно нещо, което можеше да се каже за нея. Тя никога не била предявявала претенции към земята на съпруга си, но хората смятали, че земята не била важна за нея. Истината обаче била друга – тази земя всъщност никога не е принадлежала на съпруга й, а на брат му, който живеел в Чикаго. Той надушил, че е замислила да го обере и да го лиши от имотите му. Споровете за земя по онова време можело да бъдат опростени, но двуженството не, а алчността на Морийн Тъфи била на път да направи сина й двуженец.
Той вече бил женен за една млада жена, която произхождала от богато католическо семейство в Ню Орлийнс. На осемнадесет години момичето избягало и дошло в Ню Йорк, за да си търси щастието. Слязло на Гранд Сентрал Стейшън, срещнало Майкъл Тъфи и се влюбило в него. Той завел момичето у дома си, за да се запознае с Морийн, която моментално подушила богатството и се свързала с родителите й. Облекчени, че дъщеря им е в безопасност и е попаднала в добро семейство, те възнаградили госпожа Тъфи с щедрото предложение да покриват наема и храната. Минали няколко месеца, момичето неизбежно забременяло, така че сватбата била уредена набързо и зестрата – договорена. Но с минаване на времето момичето започнало да страда за богатството и охолния си живот в Юга.