Двадесет и девета глава
Снощи почти щях да подпаля къщата с тези проклети картофени палачинки. Капнете малко мазнина в чугунен тиган. Ало? Що за нелепа глупост! Нима имаше по-опасен подвиг от това, който можех да извърша късно нощем в кухнята, докато съм на ръба на нервна криза, както съм в момента? Какво готви едно момиче, когато съпругът й, за когото е женена от осем месеца, заплашва да я напусне?
Казвам си, че го правя само заради работата си, но някъде дълбоко в мен една много старомодна част се надява, че ароматът на хрупкавите палачинки, изпържени в мазнина от бекон, ще го накара да слезе по стълбите за едно късно нощно хапване. Той правеше това винаги, дотътряйки се бос и по шорти в кухнята, като грабваше най-горната палачинка от готовата купчина. Дан смяташе, че готвя само за него и макар че това бе присъщо за всеки човек, който някога е влизал в кухнята ми, то ме вбесяваше. Поне така си мислех преди. Тази нощ обаче не бях толкова сигурна.
Това ми напомни за изоставеното котенце, което спасих от улицата пред апартамента си. Не беше позволено да се отглеждат домашни любимци в сградата, така че се обадих на „Защита на животните“ да дойдат и да го приберат. След като те си отидоха, усетих, че ми липсва и се чудех защо не се опитах да го задържа въпреки забраните. Месеци след това чувствах някаква смътна вина, докато един ден минах покрай един магазин за домашни любимци и осъзнах, че това въобще не беше вина. Просто исках да си имам котенце. Мое си котенце. Защото бях самотна.
Сега беше много по-голямо, но принципът бе същият. И когато Дан заплаши да ме остави, реших, че искам бракът ми да бъде успешен.
Кратката ми среща с Ронан подреди глупостите в главата ми и всичко ми се проясни. Вълнението, драмата, забързаното биене на сърцето, тръпките на желание по кожата не бяха за мен. Те ме бяха отклонявали много пъти в моя любовен живот и не бяха нищо повече от временна, разстройваща функция. Когато емоциите ви бъдат пренебрегнати, стъпкани или изстискани, вие се изпълвате с тази страстна сигурност. Понякога тя е толкова могъща, че влияе върху тялото ви. Стомахът ви се свива, обзема ви топлина и си мислите – какво е това, ако не любов?
Ало, Треса! Ето ти и голямата новина – това е едно дребно малко нещо, което се нарича секс.
То може да е маскирано като страст, но когато човек стигне до самата му същност, се оказва, че е просто секс, търсещ собствения си път да излезе навън.
Това десетсекундно откровение ме измъкна от идеалистичната ми фантазия за дива страст и ме заведе при понякога скучната, но винаги сигурна любов на омъжената жена. Десет секунди откровение, за което ми трябваха цели тридесет и осем години от живота, за да стигна до него.
Може би това бе цената да имам едното без другото.
Или може би, но само може би – трябваше да направя избор. В този случай аз избрах Дан.
Той беше сигурният избор, лесният избор. Той беше честен, надежден и никога нямаше да ме предаде. Караше ме да се чувствам добре по един всекидневен, сговорчив начин. Може би невинаги бях добра към него, но винаги се чувствах добре. Грижеше се за мен. Точно от това се нуждаех. Така беше правилно.
А сега бях прецакала всичко с глупавия си стремеж да бъда „сигурна“.
Миналата нощ не си легнах в леглото. Останах да готвя, после полегнах на дивана и се завих с нещо. Сигурно съм заспала, защото се събудих от присъствието на Дан в кухнята.
Той е висок и едър мъж, с големи мускули. Шумът, който вдига, винаги е приглушен като далечна гръмотевица. Тази сутрин тракаше, чуваше се търкане на метал в метал, вратите се тряскаха. Определено си приготвяше закуска, въпреки че със сигурност не беше гладен. Освен това кухнята си беше моя и той нямаше никаква представа кое къде стои. Мисълта ме накара да се усмихна и в мен се надигна вълна от нежност. Ако успеех да я задържа, може би всичко щеше да се оправи. Може би щях да успея да премина през тази катастрофа върху каляската на любовта.
Боже, Треса, кого заблуждаваш с тази каляска? Добре де, нека да бъде скейтборд, но си струваше да опитам.
Залових го да взема най-горната палачинка. Успях да задържа гласа си безгрижен и казах:
– Хей, приятел, долу ръцете!
Той ме изгледа така, все едно ме нямаше.
Това повече не бе моят невинен, внимателен, безобиден и добър съпруг. Този, когото смятах, че не мога да обичам, защото бе бездънен източник на искрено обожание. Това означаваше, че ще прости всичко, нали? Аз бях сложната, страстната личност, а той... Какво беше той? Слез на земята, Треса! Погледни действителността в очите! Какъв си мислеше, че беше Дан? Един тъп и безполезен глупак ли?