Да, аз се отнасях с него точно по този начин. И погледът му казваше, че го знае.
Той остави златистата палачинка, сякаш беше кравешко лайно, и се върна към тигана.
Почувствах се обидена.
– Няма нужда да се държиш така.
Изгледа ме изпод вежди и през падналите кичури коса. Очите му бяха безмилостни и непроницаеми. Сякаш не беше мигнал цяла нощ. През мен преминаха вълни на тревога и желание. Едновременно.
– Как?
Беше открито враждебен. Опитах се да разчупя ледовете, като се държа игриво и безгрижно. Опитах да се справя с тази враждебност внимателно и приветливо, а не заядливо. Но той ми отговаряше с гняв.
Това не бе особено зряло, помислих си, нито много полезно. Не беше „креативно“.
Не харесвах тази игра и нямах намерение да я играя.
– Без значение. Забрави.
– Какво по-точно да забравя, Треса? Да забравя, че си спала с някого другиго, или да забравя, че сме женени?
Сега вече беше неразумно заядлив. Караше ме да се чувствам като развратница.
– Не съм спала с него!
– Целуване, чукане, все тая. Каква е разликата? Не е там работата.
– Всъщност точно там е работата. Можех да спя с него, но не го направих. Защото избрах теб.
През главата ми за миг прескочи объркана емоция от колебание, триумф и съмнение.
– Избра мен?
– Да... – казах, като много глупаво обърках тона му с позитивизъм, и въпреки мъдрия съвет на Гери и въпреки знанието, че грешката беше моя, добавих сериозно и с достойнство, сякаш нямаше нужда да казва „благодаря“ за великата услуга, която бях направила на двама ни: – Да. Избрах теб.
Той вирна брадичка.
– Майната ти, Треса. Върви по дяволите.
Сетне излезе от кухнята. Тиганът пушеше върху газовия котлон, затова се наведох и го изключих.
Главата ми падна тежко, вратът ми не я издържаше, и аз осъзнах, че бях изтощена. Вкусът в устата ми бе, все едно бях държала мъртва мишка под езика си, а когато посегнах да отместя косата, паднала над очите ми, осъзнах, че тя е сплъстена и разчорлена.
Бях объркала всичко. На тази възраст би трябвало да знам по-добре – бях невярна към съпруга си, а не бе минала и една година от сватбата. Но накрая бях избрала него.
Щастливецът Дан.
Върху печката имаше малко мазнина от снощното пържене, така че отидох до мивката, за да намокря кърпата. Докато бях там, си мислех – защо, по дяволите, се притеснявах за някакво си мазно петно, когато бракът ми се разпадаше? Лицето ми се изкриви в мълчалива гримаса и едри сълзи започнаха да падат право в мивката. Тежка буца от самосъжаление запуши гърлото ми и докато се мъчех да я прогоня, осъзнах, че дори не бях казала „съжалявам“ за стореното.
Тридесета глава
Можех да не позволя на Нийв да замине.
Когато стана на двадесет и пет, тя безапелационно заяви, че се мести в Америка. Беше 1964 година.
Нито попита, нито се консултира с нас, нито отстъпи. Просто ни постави пред свършен факт, сякаш нашите чувства бяха без значение. Сякаш не разбиваше сърцата ни. Сякаш сега, след като бе взела всичко, което можехме да й дадем – щастливо детство, добро възпитание, безгранична любов, образование, подаръци, пари, дрехи, кола, тя бе абсолютно щастлива, за да остави всичко зад себе си и да отиде да търси друг живот. Не можех да повярвам, че е способна на подобен егоизъм.
Направо бях бясна. И сигурно се досещате, че без да губя време, й го казах веднага.
Разбира се, знаех, че тази моя реакция бе неразумна и безразсъдна, но не бях в състояние да се спра. Бях уплашена. Страхувах се, че хилядите километри щяха да разширят дистанцията между нас, макар че имах доказателство за обратното, защото след като напусна Аухад Мор и се премести в Дъблин, ние станахме приятелки.
Докато растеше, аз я държах прекалено изкъсо. Двете водехме битки през цялото й детство и юношество. Тя беше свободомислеща и борбена. В нея виждах себе си и се опитвах да я задържа, да я предпазя и скрия на сигурно място. Докато отиде да учи в университета в Дъблин, бях изморена и изтощена от борбата с нея. Двете не можехме да постигнем съгласие за нищо – за дрехите й, за прическата й, за приятелите й. Когато отиде на кино в Суинфорд сама с приятели, цялата треперех от страх, докато не се прибра у дома. Джеймс винаги бе гласът на разума, винаги имаше успокоение и обяснение:
– Всичко ще бъде наред, Бернадин. Тя е интелигентно и чувствително момиче.
Неговото мнение ме вбесяваше. Понякога ми се искаше да е по-авторитарен, да задържи Нийв и да й се скара, както правеха всички бащи. Тогава аз щях да бъда добрият, безгрижният родител, и двете щяхме да го превъзхождаме числено, вместо винаги да бъда на противоположната страна.