Дъщеря ми имаше гъста и къдрава коса като мен и женствени извивки още от тринадесетгодишна. Костите й бяха деликатни и нежни като на Джеймс, но имаше моите големи сини очи. Те бяха истински прозорци към невинността, страха, чистотата, пробуждането и аз често откривах, че ми е трудно да гледам в тях.
Нийв беше артистична; бе разхвърляна, емоционална, експресивна. Беше красива, но не се интересуваше от това как изглежда, дори напротив – чувстваше се объркана, когато хората й се възхищаваха. Бе наследила тази скромност от баща си. Винаги бе готова да се смее, винаги бе готова за приятелство. Гласът й бе силен и сърдечен, тя изразяваше открито емоциите си, нещо, което винаги съм искала да направя, а не бях способна.
Понякога моята дъщеря изглеждаше толкова перфектно, че се страхувах да повярвам, че е част от мен, и сърцето ми щеше да се пръсне от страх, че някой може да ми я отнеме и да я нарани.
В други случаи, когато бе упорита и зла, ми напомняше прекалено силно за мен самата и се борех със себе си да не я ударя.
Някъде, в едно ъгълче на ума си, бях ревнива към радостта й, но сърцето ми й принадлежеше изцяло. През трите години, които прекара в университета, аз се притеснявах до болка, до смърт. Смятах, че не е естествено да не знам къде е и какво прави всяка минута през деня и нощта. Спомням си как един следобед стържех картофи за палачинки и така се бях унесла в ужасните мисли за евентуалната трагедия, която може да й се случи, че остъргах палеца си. По-късно през нощта, тя се обади по телефона и баща й спомена за инцидента с мен.
– Трябва да си по-внимателна, мамо – сгълчи ме Нийв.
Исках да й кажа, че се тревожа за нея, да я попитам какво точно бе правила през деня и с кого е била. Но не го направих. Не посмях. Бях проумяла, че инстинктът ми да й дърпам юздите, я отдалечаваше от мен.
Така че чаках да ми даде информация за подробности от живота си, сграбчвах алчно всеки нов факт и го криех на тайно място, за да успея да сглобя картината на живота й. Една представа, която щеше да ми помогне да знам дали е в безопасност и щеше да ме направи по-свързана с живота й. През годините, в които тя бе далеч в Дъблин, се научих да се преструвам, че я приемам като абсолютно самостоятелен и възрастен индивид. Дадox на дъщеря си независимост, но само на думи. Никога не повярвах в способността й да се справя далеч от мен и без мен. Реалността ми казваше, че е пораснала млада жена със силно тяло и непоколебима воля. Но въпреки това, за мен тя все още беше дете, което се притиска към гърдите ми, което е защитено и в безопасност само в моите меки ръце.
Благодарение на преструвките, че не ме е страх и не ме е грижа за нея, бях възнаградена с нейното приятелство през следващите години.
Нийв получи място на учителка по английски език и литература в Галуей. Всеки втори уикенд тя се връщаше у дома по свое желание. И това беше най-хубавото време, което някога сме прекарвали заедно. Нийв се превърна в най-добрата приятелка, която бях имала. Казваше ми почти всичко и пълни подробности за живота си, но със сигурност пропускаше нещата, които можеше да ме наранят или разстроят.
Да наблюдавам превръщането на Нийв в жена ми доставяше повече удоволствие, отколкото да я гледам как се превръща в голям човек. Скоростта, с която расте едно дете, е ужасяваща. Човек се огорчава и скърби за преминаването от една фаза в друга, без да има достатъчно време да се наслади на периода между тях. Но от края на пубертета до средата на двайсетте си години Нийв се превърна от твърдоглав пубер, за който се притеснявах всеки ден, във верен и щедър приятел.
Ние отново започнахме да се обичаме. Тя започна да рисува и аз бях изумена от работата й. Картините представляваха само мощни пръски, които не изобразяват нищо конкретно, но аз ги харесвах и й го казвах. Започна да води приятели вкъщи. Слънчеви, интересни млади хора, които се възхищаваха на готвенето ми и изглежда се интересуваха от моето мнение. Едното момче беше англичанин с коса до раменете, което учеше право и каза че богатата му майка никога не била готвила храна в живота си. Имаше едно момиче от Дъблин с бледо уплашено лице, което пееше като ангел и ни забавляваше всяка вечер след вечеря. Джеймс и аз ги посрещахме, сякаш бяха наши деца, защото те водеха и дъщеря ни със себе си. Нийв бе очарована и доволна, че харесваме приятелите й, но още по-доволна, че те ни харесваха. Така си мисля.
Аз бях поласкана от факта, че тя ме смяташе за толкова ценна за своята среда, че с гордост ме показваше на приятелите си, или поне оценяваше дома, който бях създала за нея. Чувството между нас се разви и прерасна от любов между майка и дъщеря във взаимно уважение. Много повече отколкото онова, което съществуваше между мен и майка ми. Беше истинско чудо, че се харесвахме така, както се обичахме. Джеймс разчисти един от старите ни краварници и инсталира осветление на покрива, за да го превърне в студио, където тя да рисува. А след като рисува всеки уикенд през последните шест месеца, Нийв неочаквано обяви, че заминава за Ню Йорк. Аз бях отчаяна и реагирах зле. Но знаех, че трябва да я пусна.