В малкото време, оставащо преди да замине, тримата наехме каравана и отидохме за една седмица в Енискронс, за да си кажем довиждане. Седях на дюните през един тих, безветрен ден и наблюдавах как Джеймс и Нийв вървят ръка за ръка в пясъка, сякаш бяха любовници. Тя го дразнеше и придумваше да навие крачолите си, да свали обувките си и да нагази в морето. Докато ги гледах как скачат в пяната на вълните, почувствах сърцето ми да се къса, защото скоро щяхме да затворим тази глава от нашия живот. Ние бяхме семейство. Ние, тримата. Надявах се, че ще станем повече, че семейството ни ще се увеличи, когато Нийв се омъжи, но все пак вярвах, че въпреки това винаги ще останем заедно, както сега. Изглеждаше нечестно и неправилно да се приспособяваме тепърва и отново в есента на живота си.
В мъгливия задушен ден подухна лек ветрец – шепот от морето, който премина от едното до другото ми ухо и ме накара да се почувствам празна. Отново погледнах към Атлантика, за да потърся една сянка, един призрак от другата му страна. Но пред очите ми се простираше само гладка сива коприна, след това небе, небе, небе. Краят на света. Може би беше истина и такова място като Америка въобще не съществуваше, а Нийв никога нямаше да се върне. Може би тя щеше да стигне до ръба и да падне от него.
По-късно тази вечер двете направихме картофени палачинки, а тя внимателно взе рендето от мен, за да настърже картофа докрай. Оставаха само още няколко дни, а аз имах да й кажа толкова много неща. Че ще ми липсва, ако не я виждам всяка седмица, че бих искала да слушам по-внимателно тревогите й, че съжалявам за годините, когато й се карах и я хоках, че не съм й показала достатъчно любовта си и че я обичам толкова много. Повече от всичко на света.
– Стига, мамо! Отивам само в Америка. Ей къде е!
Тя взе ръката ми и я задържа, докато аз първа отпуснах хватката, сетне ме прегърна. Беше по-висока и по-фина от мен сега или когато и да съм била някога, и аз се разплаках. Нийв обви дългите си ръце около мен и ми каза да не се тревожа, да не се страхувам, защото Америка е просто зад ъгъла, и че винаги ще си останем приятелки. Попих очите си със салфетка и почувствах, че се държа като някаква дърта матрона.
– Благодаря ти, мамо – прошепна тя.
– За какво?
– За това, че не ме помоли да остана.
Нийв тръгна на сутринта. Настоя да не отиваме на летището и да не й махаме за сбогом, а да се разделим нормално. Сякаш щяхме да се видим съвсем скоро. Докато гледах гърба й с прехвърлената през едното рамо чанта как върви уверено със силните си крака, почувствах гняв. През останалата част от деня бях нервна и раздразнителна. Джеймс отиде да плува и донесе мокрите си дрехи в караваната. Сетне остави калните си маратонки на чистия под. Когато започнах да правя вечерята, реши, че му се пие едно питие, а аз без да искам се спънах в него, когато посегна към хладилната чанта. Държах в ръката си нож за зеленчуци и случайно го порязах по рамото.
– Ах, ти, стар глупако! – извиках, повече уплашена, че го нараних.
Бутнах го върху кадифените възглавници на пейката и отворих шкафа над главата му, за да извадя комплекта за първа помощ. Късият ръкав на тениската му бе напоен с кръв. Вдигнах го и сложих антисептична марля върху малката рана. Той премига и аз погледнах лицето му. То беше издължено и бледо, а очите му – огромни като чинии, бяха пълни с тъга и страх.
Времето, изживяно заедно, и близостта между нас бяха достатъчни да изучим лицата си. Така че нямаше нужда от думи. Гледахме се и всеки от нас мислеше, че всичко, което сега ни остава, беше другият. Той оставаше с една жена, която, както изглежда, едва го понасяше дори и след толкова много години съвместен живот, а аз оставах с един мъж, който изглеждаше нежен и стар и когото никога не бях обичала.
Все пак Джеймс беше единственият човек, чиято любов бе равна на моята любов към Нийв. Тъгата му бе породена от скръбта заради заминаването й. Страхът му бе следствие от опасението, че аз никога повече нямаше да се нуждая от него и че причината да го обичам си бе отишла.