А аз се нуждаех от него, нищо че беше стар и крехък. Помислих си, че нито го бях искала, нито го бях обичала истински, а сега знаех, че двамата се бяхме превърнали в част един от друг. Нямах друг избор, освен да бъда с него. Като дървета, чиито корени и клони са се преплели. Които бяха видели и преживели много заедно – дъжд, и слънце, и бури, но все пак бяха останали разделени.
Бях залепнала към него и нямах друг избор, освен да го приема. Всички други извинения бяха неуместни.
Тридесет и първа глава
Когато осъзнах, че не бях казала дори „извинявай“, направо се стреснах. Това бе голямо откритие за мен.
Изчаках Дан да се облече и да се върне долу. Тогава го пресрещнах от засада с извинението:
– Дан, наистина много съжалявам за онова, което се случи.
Той пренебрегна думите ми и отиде към вратата:
– Не знам кога ще се върна. Не си прави труда да готвиш.
Трябваше ми цяла сутрин да си говоря сама, за да ми мине гневът.
Мразех го! Господи, как го мразех. Арогантно, себично копеле. Лайно безподобно. Мислеше си, че е естествено да не приеме извинението ми? Колко ниско трябваше да падна? Големият грях, който бях сторила, бе, че целунах Ронан, което не бе нищо повече от ръкостискането в днешно време. Но поне постъпих честно с Дан. Какво всъщност си мислеше той? Че съм била девствена, преди да го срещна ли? При това Ронан не ми беше напълно непознат. Беше стар приятел, стара тръпка, тези неща са сложни. Ако не можеше да се напъне да разбере, тогава можеше да го забрави.
Думите му на излизане „Не си прави труда да готвиш“ бяха като изстрел и ме довършиха напълно.
Аз готвех за него всяка вечер! „Какъв късметлия, какъв щастливец!“ ще кажат някои мъже. Факт.
Начинът, по който го каза – „Не си прави труда“, сякаш никога не бях правила никакво усилие да му сготвя храна. Факт.
И още един факт – той живееше още в петдесетте години. Една жена му готви топла вечеря всяка вечер, а той дори не я забелязва! Мамино детенце! Разглезено синче! Зависим от майка си неблагодарен задник! Той не ме заслужаваше. Да му се извиня? На него? НЕБЕ! Той трябваше да ми се извини за това, че ме смята за нещо дадено му свише. Все едно му бях гарантирана. О, аз можех и да си отида. Ще види той! Събрах си багажа. Щях да се върна в моя си апартамент. Имаше много хора, при които можех да отседна, докато квартирантите се изнесат от жилището ми. Не искал вечеря? Добре, никога повече няма да получи вечеря – никога! Нека всяка вечер да се връща в празната къща и да видим дали ще му хареса. В тази прекрасна кухня, моята кухня – празна, разлюбена, неизползваема.
Докато мислех за празната, разлюбена кухня, успях да се съвзема. След като пришпорих гнева си до висините на една справедлива ярост, постепенно забавих скоростта на въртене на мелницата и стигнах отново до ужасната истина.
Грешката беше моя. Дан се чувстваше наранен, обиден и предаден и беше длъжен да реагира така.
Онова, което трябваше да направя, бе да поема контрол върху тази ситуация, да намеря решение. Трябваше да му покажа, че осъзнавам колко съм грешала и колко много съжалявам за това. Без извинение, без „но“. Просто искрено и безусловно извинение. Дан щеше да ми прости и отново всичко щеше да бъде наред. Ние щяхме да се върнем към отношенията ни, каквито бяха преди, но този път щях да преценя Дан по друг начин – правилно, защото бях научила един важен урок за задълженията, верността и брака.
През тези мои кратки периоди на лудост бях търсила отговора и ето че сега го намерих.
Мъдрост. Колко е фантастично, когато тя най-накрая те осени.
Така че отидох и купих продукти за овчарски пай – любимото ястие на Дан. И направих допълнителна доза картофени палачинки. Тази сутрин видях колко фатално бе привлечен от тях и именно това бе причината да приема толкова лично обидата, когато ги отхвърли.
През остатъка от деня запазих високия дух и доброто си настроение. В интервала, докато вечерята се печеше във фурната, оплевих обраслото с бурени парче земя близо до марулите, което избягвах, и боядисах няколко саксии. Изгладих някои дрехи, засадих някакви семена, застлах кухненските чекмеджета с мушама: все весели и приятни домакински дейности, които ме накараха да се почувствам добродетелна и целомъдрена. Сложих на масата небрежен букет от градински цветя, деликатно клюмнали в стъклената гарафа, и използвах ретро прибори с ментовозелени пластмасови дръжки в стил Дорис Дей36, която глези мъжа си“. Цялата сцена създаваше спокойно и интимно настроение: с това исках да му дам знак, че той е шефът и в менюто има нещо специално за него.