Выбрать главу

– Трябваше да мина през това, Дан.

Той поклати глава и сега беше негов ред да съжалява, тъй като ме погледна, а очите му бяха пълни със сълзи.

– Не знам, дали ще мога, Треса...

– Но това беше само една целувка...– Сприхавият тон излезе от мен, преди да успея да се овладея.

Той поклати глава и отново се хвана за работа, за да покаже, че дискусията е приключила.

След това излезе. Не каза къде отива, но мисля, че отиде в къщата на майка си.

И така аз останах сама в кухнята, която бяхме направили заедно, чудейки се дали бях провалила брака си завинаги. Когато той искаше този брак, аз не бях сигурна. Сега аз бях сигурна, а той се отдалечи от мен, и всичко това се случи заради собствената ми глупост.

Но нямаше лесни, а може би нямаше никакви отговори. Всичко, което можех да направя, бе да чакам, а чакането е ужасно нещо. Чакането е просто да не правиш нищо, а аз съм от хората, които действат. Исках да поправя нещата. Исках да ги накарам да работят, но изглежда не можех да направя нищо без Дан. За да работи един брак, трябват двама. Това е нещо, което правите заедно. Нали?

Сега нямах избор. Трябваше да приема, че нараних Дан, и това бе нещо, което не можех да залича. Не можех да изтрия стореното. Може би имах силата да го нараня, но това не значеше, че имах силата да премахна вредата и болката. Ако той искаше да продължи да страда, аз не можех да погоня обсебилото го чувство. Както каза и той, не можех да изляза от положението с готвене.

Но можех да продължа да готвя. Предполагам, че точно това трябваше да направя. Да продължа. Да продължа да правя онова, което можех, и да приема нещата такива, каквито бяха в момента.

Да правя онова, което баба ми обикновено правеше, когато нещо я измъчваше: тя вдигаше ръцете си във въздуха и се оставяше в ръцете на Бога. Нека той да го разреши.

ВЯРНОСТ

Най-скъпият подарък, който един мъж може да ти направи, е неговата гордост.

СВИНСКИ БУТ С ЧЕСЪН НА БАВЕН ОГЪН

За да обезсолите добре един осолен свински бут и да извлечете от него деликатния аромат, трябват време и търпение, но за един приличен бут са необходими поне няколко дни.

Вземете един джолан от 3 до 4 паунда (1,4 – 1,8 кг) и го накиснете в студена вода за двадесет и четири часа. Ако ще готвя свински бут за вечерята в неделя, ще го накисна още в събота следобед. Сменяйте водата на всеки няколко часа.

На другия ден го сложете в тенджера с прясна вода и нека да заври на огъня. След първото кипване, сменете водата, добавете дафинов лист и лук на шайби и варете още три четвърти часа. Пригответе голяма тава за печене, като я покриете с фолио. Смесете две чаени лъжички чесън на прах, десертна лъжица мед и щипка кафява захар в чаена чаша, добавете вряла вода до върха и и разбъркайте всичко, докато се разтопи. Сложете сварения бут върху фолиото и го покрийте с най-добрата горчица, която имате в къщи или можете да си позволите. Сетне изсипете сместа от чашата върху него, запечатайте фолиото и печете на средно висока температура. През последния половин час от печенето развийте фолиото, полейте бута със собствената му мазнина, поръсете с около дузина скилидки чесън и оставете да се запече.

Сервирайте го горещ с варени картофи или зеле, или ако предпочитате студен.

Тридесет и втора глава

През лятото на 1979 година видях отново Майкъл Тъфи.

Видях също така и папата.

Ако появата на Дева Мария през 1879 година е била първото чудо в Нок37, то посещението на папата през 1979 година беше второто. Тогава цяла Ирландия и голяма част от света гледаха към нас. Емигранти се стичаха към родните си домове с хиляди, американци с далечни и неясни роднински връзки с Ирландия звъняха и търсеха легла. Ние бяхме в центъра на вселената, бяхме там, където се случваше всичко. Беше вълшебно време.

Аухад Мор, нашата рядко населена енория, бе почти невидима за света. В нашите земи сред този скучен пейзаж не се случваше никаква драма. Редките туристи, които попадаха тук, просто бяха направили грешен завой и си мислеха, че ще изживеят едно незабравимо приключение в тази забутана и забравена от Бога провинция. Все пак истината е, че те рядко слизаха от магистралите по тесните междуселски пътища, където нашите малки провинциални общности бяха като гравюри, издълбани завинаги в пейзажа. Имаше и ярковишневи нови бунгала, които бяха накацали, изпълнени с надежда, по края на някакво древно и мистично черно блато. А зад тях, като мрачни сенки от миналото, се издигаха стари селски къщи, които не бяха нищо повече от каменни хамбари и бараки. Двуетажни фермерски домове, с прозорци като празни очи, някои заковани с дъски, почти изоставени от самотните фермери ергени, едва оцеляващи след смъртта на родителите си. Меланхолията се разчупваше през пролетта, когато слънцето светеше по-ярко. Когато живите плетове натежаваха от цъфналата фуския, оранжевите ириси и дръзките ружи. Тогава тук ставаше по-красиво. Но въпреки че днес се радваме на всички модерни приспособления и удобства, перални машини, телевизия и други подобни, Фал Йохтар (нашето градче, което е в енорията на Аухад Мор) все още си е истинска пустош. Тук все още има жени на възраст между годините на майка ми и моите, които отказват да им се прокара електричество. Мъже живеят сами в къщи без тоалетна. Ние сме скрити хора, без да се крием, но живеем в една по-стара част на Ирландия, която много от сънародниците ни скоро щяха да забравят.