След литургията Аня си проби път до мен при вратата и направи това изявление на висок глас, така че да я чуят всички, като огледа нахално лицето ми, за да види някаква реакция.
Аз не й обърнах внимание, сякаш въобще не я чух, и тя сигурно щеше да повтори новината още по-високо, ако Джеймс не ме бе извел бързо навън.
Всъщност не я пренебрегнах нарочно, а по-скоро изпаднах в шок от новината. Според мен Джеймс не я чу какво каза или поне не направи коментар, но се раздразни от разсеяността ми, докато се качвахме в колата.
– За Бога, Бернадин, чуваш ли ме изобщо какво ти говоря? Ще работя доброволно в „Сейнт Мери“ през целия ден. Тълпите в параклиса ще бъдат ужасни и отец Кени ме помоли да разкажа разни истории от петдесетте години.
Погледнах се в страничното огледало и почувствах как ме облива тъга. Тъга, че вече бях над шейсет години, а все още ме обземаха романтични блянове; десетилетията бяха унищожили красотата ми и бяха издълбали бръчките на мъдростта върху лицето ми, но стомахът ми все още пърхаше като на глупава ученичка.
Джеймс продължи:
– Ще те оставя да сервираш освежителни напитки между единадесет и два в „Сейнт Мери“, ако си съгласна. Може да го направиш и по-късно, ако искаш, но...
– Не.
Четиридесет години пазех любовта си към Майкъл Тъфи като свещена. Той ме бе изоставил, той се бе опитал да измами семейството ми и бе опетнил името ми. Но въпреки че част от мен умря, когато научих истината за него, една друга част възкръсна при мисълта, че може би щях да го видя отново. Аня беше таила злобата си през цялото това време и сега ме хвана в крачка.
Майкъл беше тук, за да види папата, а папата нямаше да дойде в „Сейн Мери“ в Торийн.
– Искам да отида в Нок.
– Но тълпите там ще бъдат ужасяващи, Бернадин! Казах ти, че...
– Ще отида сама.
– Да, но... Ако искаш, мога да се откажа.
Не, това беше нещо, което трябваше да направя сама.
– Ще отида с автобуса. Братовчедката Мае ще тръгне с него от Балихаунис. Ще тръгна с тях.
– Не, всичко е наред. Ще кажа на отец Кени, че сме променили плановете си и...
– Слушай ме! Ти ще отидеш в Торийн. Важно е. Аз ще бъда в безопасност с Мае и децата.
Имаше един миг мълчание, докато Джеймс предъвка и осъзна моя протест. Посещението на папата бе историческо събитие, което един съпруг и една съпруга трябва да преживеят заедно. Но неговата жена по някакви си свои, неизвестни причини, искаше да отиде без него.
Той беше обиден, но това не ме интересуваше. Истинската любов ме викаше и аз нямах друг избор, освен да я последвам.
Тридесет и трета глава
Когато нещата в живота ми се объркваха и ставаха несигурни, аз се връщах към храната от младостта си. Печеният свински бут на баба ми е великолепен за тази цел. Огромно парче месо, което се вареше бавно, сетне се поливаше с мед, набучваше се с чесън и се печеше в гореща фурна, докато стане крехко и нежно. Това не е бърза храна, не е храна на крак, това е свински джолан, бут, който щеше да храни хората няколко дни. Двама души щяха да го ядат веднъж топъл, после щяха да обядват и да вечерят със сандвичи, направени с месото. Има много случаи, когато влагаш труд и време в нещо, което ще ти се изплати двойно.
Дорийн бе моя приятелка вече петнадесет години и макар че не бях я виждала от сватбата ни, тя си оставаше постоянна величина в живота ми. Беше четиридесет и една годишна модна редакторка. Слаба като пръчка и изключително стилна, с език, остър като острите й нокти, обвити в коприна, тя вероятно беше последният човек, когото бих избрала за най-добра приятелка. Но все пак Дорийн беше човекът, който ме забеляза и осигури пробива ми като кулинарен автор, след като ме откри в едно заведение за хранене близо до офисите на списанието, където работеше. Тогава аз бях в зората на двадесетте си години и се носех по вълните на сладкия следколежански живот, докато търсех кариерния си път, а тя вече бе изградила своята кариера и наближаваше средната възраст, опитвайки се да остане слаба и стройна. За ужас на шивача си Дорийн се пристрасти към моя печен бут с чесън върху ръж и се почувства задължена да ми се отблагодари. Подобно изкушение със сигурност беше дело на дявола.
– Наддала съм почти два килограма – изписка тя, докато седеше на бара срещу мен. Сетне, наблюдавайки щедрия ми бюст и заключавайки (съвсем правилно, между впрочем), че едва ли ще се развълнувам от подобен факт, добави: – Освен това съм еврейка!
Знаех коя е. Дорийн Франки бе известна журналистка, която имаше собствена колонка в пресата и размишленията й върху всичко – от обувките до ресторантите, бяха легендарни. Така че споделих с нея, че искам да пиша готварски книги. Тогава двете сключихме сделка. Тя прошепна добри думи за мен в няколко основни и важни издателства, а аз напуснах ресторанта.