Тя ме нахока за решението да се омъжа за Дан по своя си уникален начин.
– Откога се виждаш с него? От пет месеца?
– От девет.
– Нееее, скъпа, това си е чиста лъжа. През март те замъкнах на онова парти в „D&G“. Точно тогава започна твоето „удобно чукане“ с твоя супер домо...
Разговорът се очертаваше като невъзможен, защото Дорийн ме познаваше отвътре. Тя със сигурност можеше да подуши, че не се чувствам абсолютно удобно и сигурно с Дан, и смяташе да ме разколебае и откаже. Но аз, въпреки че не бях сигурна че да се омъжа за него бе правилното нещо, още по-малко бях сигурна, че беше неправилното.
Или както самата Дорийн каза веднъж:
– Да си разведен, не е същото, както да си безнадеждно сам. След като си била омъжена, поне знаеш, че не е кой знае колко велика работа!
За нея щеше да бъде много по-лесно, ако ме бе убедила, че някой много по-добър и по-готин от Дан ме чака зад ъгъла. Затова завъртях очи и заявих, че съм абсолютно сигурна.
– Обичам го – казах.
Това бе последната ми защитна линия, това бе Свещеният Граал за всяко самотно момиче. След безкрайните списъци със „за“ и „против“, след безкрайните, подхранвани с капучино среднощни анализи: „Той ли е мъжът ,или не?“, след хамлетовския въпрос „Да го направя ли, или да не го направя?“, след невротичното, досадно вглеждане в себе си, след постоянното задаване на въпроси, след ровенето в душата в търсенето на перфектната идеалната любов, дойде безапелационното:
– Ние ще се оженим. Аз го обичам.
С това мистерията бе разрешена, работата бе свършена, отбранителния рубеж бе превзет. Въпросите, решението, разрешението – всички се сляха в едно.
Надявах се, че ако го повтарям достатъчно често, ще се превърне и в истина.
Дорийн не можеше да спори с това, въпреки че нито за секунда не ми повярва. Но се облегна назад и се усмихна.
– Предполагам, че ще поискаш да вървя след теб по пътеката към олтара, облечена в зелен шифон?
Тя ми помогна да организирам сватбата и беше отличната компания за деня. Намери начин да се държи мило и с Дан – като повече се фокусира върху това как изглежда, при което той се изчерви като смутена ученичка, а аз имах чувството, че се женя за някой танцьор от „Чипъндейл“40, но въпреки това го преглътнах. Това си бяха маниерите на Дорийн, казах на себе си. Тя имаше особено злостно чувство за хумор и аз му се наслаждавах достатъчно дълго за сметка на другите хора, така че не можеше да се сърдя, когато бе насочено към мен и моя съпруг.
Предполагам, че откакто напуснах града, и двете бяхме много заети с подреждането на новия си живот, всяка за себе си. Но докато моите промени носеха клеймото „съпруг“, Дорийн се бе почувствала изоставена. Тя нито искаше, нито се нуждаеше от мъж – но бе станала зависима от мен за дребното емоционално подхранване, от което се нуждаеше. След сватбата ми се завърна отново към своите приятели хомосексуалисти и всеки път, когато й звънях, се оказваше, че или се възстановява от някое парти, или е на път за друго. Чувствах, че това беше начинът да ми покаже протеста и възмущението си, защото не може да намери думи, с които да ми каже, че й липсвам.
Когато обаче нещата с Дан стигнаха до критичния стадий, открих, че тя ми липсва.
Двете с Дорийн бяхме видели падането на няколко президенти, изгряването и залеза на блестящи звезди еднодневки, на подплънките, на „nouvelle cuisine“41 , на модата да се пуши и на многото гаджета едновременно. Бяхме открили ресторанти, сърфирането на Джон Джон Флорънс42, бяхме танцували с песните на Даяна Рос. Бяхме празнували рождените си дни заедно, бяхме клюкарствали и се бяхме оплаквали от майките си, бяхме обсъждали последните си любовни тръпки, а в една пиянска нощ дори обезкосмихме подмишниците си една на друга.
Тя ме караше да се смея както никой друг, а точно сега се нуждаех от смях повече от всичко друго. Трябваше да се смея. Трябваше да разбия лошата магия, която тровеше дома ми, а на света нямаше по-добра вещица от Дорийн, която може да спре магията и да нарече нещата с истинските им имена.
Така че този следобед аз й написах един имейл и я поканих да ни гостува през уикенда в бедняшкия квартал на Йонкърс.
Тридесет и четвърта глава
– Аз тръгвам, Бернадин – извика Джеймс от вратата. – Ще има автобус, който ще тръгне от Църквата на чудото в пет часа, ако искаш да тръгнеш по-рано и да слезеш в Турийн – и тъй като не отговорих, той повтори: – Бернадин?
Появи се в спалнята и ме намери да се мотая пред гардероба кое палто да избера.