– Какво правиш? Мае ще бъде тук след няколко минути.
Беше почти дванадесет и съпругът ми бе изпълнен с възбуда. Тази сутрин беше гледал на живо пристигането на папата по телевизията.
– Ела да видиш, Бернадин, показват епископ Кейси! Боже, какъв велик мъж – каква вяра, какво достойнство – извика ме по-рано той. – Хайде, Бернадин, изпусна всичко!
Не можех да изтърпя да гледам. Ден преди това с недоверие и отчаяние бях видяла размера на тълпите в Дъблин и Дрохеда. Морето от десетки хиляди хора се простираше на километри: ликуващи, пееща химни, възхваляващи вярата, сигурни, че ще зърнат наместника на свети Петър на земята, докато той се появи сред облаците в хеликоптер като оранжев орел. Телевизионните камери го хванаха отблизо, ръцете му се вдигнаха за поздрав и благословия – но тази близост беше само едно фалшиво обещание. Ако самият понтиф бе само малка бяла точка за хилядите хора там, то каква надежда имах аз да открия Майкъл Тъфи в подобна тълпа?
Цяла седмица преди това се опитвах да разубедя себе си, да гледам на посещението на папата като фон за осъществяване на детската ми фантазия – че Майкъл и аз щяхме да бъдем двама човека, които съдбата щеше да събере сред претъпканите с хора ниви. Бяхме прекарали почти целия си живот разделени и въпреки това по-голяма част от мен все още се чудеше дали не бяхме обречени от някоя по-висша сила да бъдем заедно. След като самият папа беше тук, Бог със сигурност щеше да се погрижи. А „съдбата“ все пак бе от компетенцията на Бога, нали?
– Кое палто да облека? – попитах Джеймс, докато държах в ръка един морскосин шлифер тип „макинтош“ и дълга вълнена жилетка с качулка, която Нийв ми бе изпратила от Ню Йорк.
– Облечи „мака“ – отвърна той. – Както изглежда, ще вали.
Беше прав, разбира се, но аз реших да облека подаръка от дъщеря ми. Дано да ми донесе късмет.
В три следобед, когато хеликоптерът на папата се приземи до базиликата, тълпата издаде гръмовен рев за поздрав. Четиристотин и петдесет хиляди тела сякаш се сляха в една гигантска маса, обзета от набожна радост. От екзалтация и от възторг.
Четиристотин и петдесет хиляди – и аз. Никога в живота си не бях се чувствала толкова самотна.
Подценявайки напълно размера на тълпата и обема й, оставих Мае и другите на паркинга и тръгнах безцелно, за да търся Майкъл. Знаех, че се държа като глупачка. Все пак вървях и вървях, очаквайки тълпата да се разреди, но колкото повече напредвах, толкова по-гъста ставаше тя. Скоро се оказах загубена сред гората от тела. Не можех да се ориентирам, нямах представа къде е север, нито къде е юг. Познатият пейзаж на Нок беше изчезнал и единственото, което можех да видя, бе тревата под краката ми и хората, които се блъскаха в мен от всички страни. Сивото небе сякаш се спускаше ниско над нас. Беше един от онези дни, които с все сили се борят да затъмнят зората и превръщат ранния следобед в сумрак. От влагата жилетката ми стана лепкава и увисна. Първите болки на артрита (състояние, което свързвах със старостта и затова го отхвърлях и не признавах), започнаха да въртят коленете ми. Исках да седна.
Като по чудо през тълпата премина затишие, тъй като до слуха на всички достигна шума от перката на хеликоптера над нас. Тишината продължи около секунда, докато проумяхме – истина ли беше? Нима вече бе тук? Сетне всички започнаха да викат и да свирят. Шумът беше оглушителен. Непоносим. Четиристотин и петдесет хиляди човека поздравяваха специалния гост, посрещаха изгрева на новата надежда, празнуваха новия престиж на страната ни, нашата страна – благословената свята земя на Нок.
Четиристотин и четиридесет и девет хиляди, деветстотин деветдесет и девет човека. Аз не бях една от тях.
Пробих си път през гъстата супа от хора. Мислех, че никога няма да мога да се измъкна. Дъждът бе като всепроникваща влажна мъгла и превърна дрехите ми в бодлива кожа, която ми причиняваше сърбеж, влезе в носа ми, пречейки и затруднявайки дишането ми. Не знаех колко дълго съм вървяла, но беше повече, отколкото ми отне, за да вляза вътре в тълпата, и затова се отчаях. Накрая, плачейки от безсилие и отчаяние, хванах някакъв непознат за ръката и попитах:
– Как да изляза оттук?
Човекът ми направи знак да се хвана за палтото му и ме помъкна през гъсталака от глави.
Пътят отстрани беше опасан с кордон, но сигурно съм изглеждала страшно, защото мъжът ме остави на грижите на един от пазачите. Той намери стол и ме сложи да седна до вратата на „Свети Йоан“, за да чакам автобуса за Торийн.
Чаках четири часа.
Казват, че няма по-голям глупак от стария глупак. През тези четири часа на света едва ли имаше друг човек, който да се чувства по-голям глупак от мен. Кожата ми подгизна, болка пронизваше коленете ми, а костите ми направо скърцаха от влагата. Помня, че си мислех каква глупава стара жена съм и колко жестоко нещо е любовта, щом те кара да загубиш разума, благоприличието и достойнството си. Тя може цяла вечност да спи зимен сън вътре в теб и сетне само един мирис, едно име или спомен можеха да нарушат мирния ц сън, да събудят звяра и той да започне да вие от глад. Мислех си за торбичката, пълна със сандвичи с печено месо, които пакетирах тази сутрин и оставих на Мае, тъй че когато срещна Майкъл Тъфи, да не се излагам със стара пластмасова торба в ръце. Сега Мае и всички останали щяха да им се насладят, докато отпиват уиски или чай от плоските си шишенца, защитени на топло в дъждобраните и гумените си ботуши. Другите жени на моята възраст ни наблюдаваха от топлите си уютни домове или в залата на Торийн с приятели. А аз бях тук сама, облечена в неподходяща да времето плетена жилетка, предназначена за много по-млада жена, краката ми бяха замръзнали в тънките купешки обувки и търсех старата си любов в тълпа от почти половин милион човешки същества.