Накрая автобусът дойде и тълпата се насъбра около мен. Всички се блъскаха и бореха да се качат, нетърпеливи да избягат от дъжда и да стигнат в „Сейнт Мери“, където щяха да пият топъл чай.
– Не беше ли фантастично?
– Вие сте „Целта на моето пътуване“, така ни нарече той!
– Дошъл е като поклонник, като всички нас, така каза!
– Но, разбира се, защото е много скромен! Той е папата! Ти какво очакваш?
Всички говореха, бръмчаха, викаха, а аз се усмихвах едва-едва в отговор, докато те се задяваха и си припомняха литургията във всяка подробност.
Аз обаче не постигнах целта на моето пътуване.
Седнах до прозореца и гледах навън, докато автобусът пълзеше по пътя, подминавайки безброй сергии за дрънкулки и сувенири, и щандове за пощенски картички. Хотелите обещаваха супа и сандвичи за по-малко от една лира. Вече не бях гладна, гладът ми се бе изпарил. Бях отвъд, бях далеч от всичко това, от суматохата и възторзите.
Тогава се зачудих дали някога ще се възстановя от онова обещание, направено и неудържано от моята любов, без значение на колко години щях да стана.
Тридесет и пета глава
Да очакваш някой да ти прости, е бавно емоционално мъчение. Бяха минали три дни от случката „Ронан“, но нещата бяха далеч от разрешаването им. Дан се върна в спалнята ни, но лежеше до мен като скована ученичка, вкаменен от ужас, че случайно може да ме докосне, след като моите няколко несполучливи опита да го прелъстя се провалиха. Опитах се да бъда спокойна и търпелива, но след като няколко дни се преструвах на променила се и засрамена развратница, не се сдържах:
– Господи, Дан! Казах, че съжалявам!
Той погледна през мен, все едно бях от стъкло, с измъчен, изпълнен със страдание поглед, с който да илюстрира, че никога няма да узная или да разбера дълбочината на болката му.
Не знам защо все още бях тук.
Защо все още бях тук?
Може би, защото знаех, че за да се обезсоли един свински бут, има два начина. Първият бе да направя онова, което правеше Бернадин – да го оставя да се кисне, така че солта бавно да напусне бута, сетне да го изплакна и да го накисна отново. Накисвай и изплаквай. Колкото може по-често, колкото време можеш да отделиш и накрая солта ще излезе.
Вторият метод бе да го сваря в кока-кола. Той беше по-бързият.
И двата метода работят, но аз мисля, че по първия начин бутът става по-вкусен, може би защото трябва да чакаш. Моето войнствено „аз“ щеше да спори, че вкусът е същият, но работата е, че винаги предпочитах по-трудния начин, когато става дума за храна, и по-лесния, когато става дума за отношения и връзки. Така че сега ще се опитам да го направя и по трудния.
Всеки път, когато Дан и аз имаме кратък, но токсичен обмен на думи, аз го изплаквам и започвам отначало. Може би си въобразявам, но нещата изглежда започват се размразяват. От друга страна, моят термометър може би просто е нагласен на „под нулата“. Или може би искам нещо, за което мисля, че не мога да имам.
Сега, след като Дан оттегли любовта си от мен, тя ми липсва. Иронията е там, че когато най-сетне пораснах, успях да превърна най-внимателния и най-милия мъж в Манхатън в закоравял циник.
Така или иначе той не вдигна врява, когато му съобщих, че Дорийн ще ни гостува през уикенда.
– Добре – отвърна равнодушно, след което излъга, – аз я харесвам.
Той твърди, че харесва всеки. Например казва, че харесва Дорийн, но всъщност тя го кара да се чувства неудобно. Те са от две различни планети, пред които Марс и Венера са си близки съседи.