Беше неделя по обед. Времето бе прекрасно, така че Дорийн и аз отпивахме „Пимс“43 в задната градина. Дан пиеше бира и понеже бе горещо, свали ризата си.
Дорийн бе осъзнала, че няма да приема съвета й, затова се върна към своето предишно мнение за него – „Глупав, но сладък“.
– Е, че то кой се нуждае от литература, когато има мускули като тези? – тя се наведе към него и опипа бицепсите му.
Той очевидно се засегна, но не каза нищо.
В живота лоялността е нещо, което заслужаваш, и Дорийн бе заслужила моята вярност през годините. Но бракът е брутална институция, той е държава със собствени правила и едно от тях е, че обещаваш лоялност на някого, преди да си напълно сигурен, че я заслужава. Обещаваш, че ще отстояваш позициите му.
Някой се заяжда с него? Значи се заяжда с мен. Това е новото правило. Съпруг означава семейство. Той получава лоялността като кръвна връзка, по родство, без да направи нещо. Макар че бедният Дан бе направил много.
– О, дааа! Ти направо сложи в джоба си бедния Хемингуей, Треса.
– Кой е Хемингуей?
О, Боже! Щеше ми се Дан да не бе казал това.
Дорийн се разсмя и го потупа по бузата с едната си ръка, докато с другата посегна към цигарите си.
През целия ден тя се държа като истинска кучка, но аз знаех, че поведението й се дължи на несигурността й. Дорийн очевидно се досещаше, че въпреки всичко, което й бях казала, ние с Дан бяхме на път да се сдобрим. И поради неизвестна причина това я разстройваше. Но нали бе искала точно това от мен? А сега, когато виждаше, че се справям, защо я чувствах така чужда и непозната?
Аз преживявах брачна криза. Все още се държах над водата, опитвайки се да отгатна емоциите на съпруга си и да запазя своите под контрол, затова нямах време за самообсебени, или да го кажа направо, вманиачени приятелки. Така че се зачудих, взема ли Дорийн присърце моите интереси?
Не, мисля, че не.
Беше ли тя достатъчно гъвкава да се приспособи дотолкова, че да бъде приятелката, която поддържа Треса? Омъжената жена Треса?
Очевидно не.
О, и още нещо. Направо ми писна от лошите обноски в опитите й да бъде оригинална и иронична.
– Не говори така на съпруга ми, Дорийн.
– Как по-точно?
Тя вдигна вежди в израз на недоверчив скептицизъм.
– С подобен покровителствен тон. Той не е дете.
Дан ме погледна с думите:
– Хей, задръж топката, скъпа. Всичко е наред.
Ядосах се, че се бърка, но в същото време долових старата мекота в думата „скъпа“, и знаех, че за мен няма връщане назад.
– Не, Дан, не е наред...
Показвайки изключителна емоционална интелигентност, моят съпруг ме прекъсна:
– Ще направя кафе – и се отправи с космическа скорост към кухнята.
– Мога да видя какво се опитваш да направиш, Дорийн – продумах, – и то не е никак хубаво.
Тя не можеше да функционира в рамките на каквито и да е граници, поне не и в тези, поставени от други хора.
– Ти си една шибана тъпа глупачка, Треса, и аз няма да позволя някой да ми говори по този начин – отвърна старата ми приятелка, стана и се упъти към вратата. Когато стигна до нея, се обърна величествено и произнесе: – По-късно ще изпратя кола да прибере багажа ми.
При този стилен жест, аз осъзнах: да, щях да загубя тази жена, тази приятелка, с която бях свързана от толкова дълго време, но страшната истина бе, че петнадесет години приятелство могат да бъдат издухани яко дим, когато на карта е поставено семейството.
Дори и от някой така нестабилен и объркан човек като мен.
Тридесет и шеста глава
Дори не си направих труда да потърся Джеймс, когато стигнах в „Сейнт Мери“, защото знаех, че е зает с една или друга работа, за която отговаряше. Така че се изненадах, когато го намерих да ме чака на вратата. Залата не бе така претъпкана, както очаквах. Покрай стените бяха наредени столове, не всички от тях бяха заети, а от другата страна на пустия дансинг имаше наредени маси, огъващи се от храна. Четири големи телевизионни екрана бяха сложени върху сгъваеми маси на сцената, посетителите бяха, както очаквах – главно по-възрастните ни съседи и местни жители. Огледах се, за да видя до кого мога да седна. По-скоро до кого не мога в настроението, в което бях. Точно пред себе си зърнах Аня Гриали. Тя гледаше към мен и ми махаше ентусиазирано с ръка. Това не предвещаваше нищо добро. И чак тогава видях кой седи до нея.
Майкъл Тъфи.
Загубих равновесие, но Джеймс, който стоеше зад мен, ме хвана за ръката.
– Искаш ли чаша чай, мила?
Говореше с приглушен шепот заради селското любопитство. Залата буквално притихна – учтивата половина се преструваше, че говори с съседите си, докато другата, по-нахалната и безочлива половина открито бе наострила уши и ни зяпаше. Нямаше пито един грешник, който да не знае за връзката между Майкъл Тъфи и мен. А ако имаше случайни пропуски, Аня Гриали бе имала цял ден да ги попълни.