Джеймс и аз бяхме основните герои в шоуто.
Започнах да треперя и се хванах за здравата ръка на мъжа ми. Той обаче не ми позволи да си тръгна, а ме поведе през дансинга съм своя съперник, който бе като сянка в целия му живот.
– Аня – обърна се Джеймс към нея. – Чудя се дали ще ми помогнеш да подготвя речта си? Има няколко превода, които се нуждаят от твоето експертно мнение.
Не й даде никакъв избор. Просто я поведе настрани, въпреки че тя без съмнение се утешаваше, че ще прекара един час насаме с моя съпруг, споделяйки брилянтния си ум с него.
Единственото, което успях да направя, бе да задържа въздуха си, за да не експлодира от устата ми. Ако я отворех, за да се усмихна, той със сигурност щеше да се трансформира в ридание и тогава всички щях да разберат. Дори Майкъл. Особено той.
Никога не съм си представяла Майкъл като старец. Последния път, когато го видях, двамата бяхме млади и пълни с енергия. Наблюдавах собственото си остаряване и при доказателствата за това, отлагах остаряването на моя красив и млад Майкъл. Десетилетията минаваха, а аз го държах в страната на мечтите, където той беше млад и си оставаше красив завинаги. Но годините се търкаляха и престанах да се чудя как ли би изглеждал.
И ето че сега той беше тук. Носеше кафяв костюм, който отдавна бе излязъл от мода, и синя риза, която въобще не бе подходяща за него. По-голяма част от косата му липсваше, а лицето му бе набръчкано. Бяха останали само сините очи.
Той беше моят Майкъл. Същият, както в първата нощ, когато се видяхме в гостната стая на Кити Конлан, и в същия миг аз разбрах, че трябва да бъдем заедно. Годините бяха минали като миг, сякаш се бе обърнал, за да откъсне цвете за косата ми, и ето че сега аз бях на шейсет. В очите му виждах, че това не го интересува. Знаех, че за него съм същата, каквато бях тогава. Ние бяхме остарели, но красотата на всеки от нас беше просто узряла и отлежала като скъпо вино.
Накрая успях да произнеса:
– Майкъл Тъфи.
Той ми се усмихна. Широко, смело, дяволито:
– Изглеждаш същата.
Свих рамене и погледнах встрани. Страхувах се да задържа очите му по-дълго. Седяхме един миг, изпълнени с очакване. Не се нуждаехме от думи, бяхме заключени в нашия свят, както винаги сме били. Аз имах въпроси, но за тях имаше достатъчно време.
Той се наведе към мен и можех да почувствах дъха му до ухото си. Както топлия бриз на плажа в Енискроне в деня, в който сънувах, че го видях.
– Спомняш ли си как беше, Бернадин Морли? Спомняш ли си как беше тогава?
Тъкмо щях да затворя очи, за да призова фантазията за онази зелена лятна ливада, когато, точно преди клепачите ми да се затворят, видях Джеймс в другия край на залата. Той пристъпваше от крак на крак, говорейки с Аня и същевременно гледайки към мен. Тревогата, която излъчваше, прекъсна заклинанието ми, и тогава за част от секундата погледите ни се срещнаха. Очите му бяха изморени и нервни. Не блестящо сини, без пламъчета, в тях нямаше мечти, нито шеги, нито обещания за страстни удоволствия. Те бяха просто уморени, тревожни, всекидневни, съпружески.
И в този миг разбрах, просто знаех, че трябва да стана от стола и да отида при него. Защото колкото и много да обичах Майкъл Тъфи, все още и завинаги, обещанието си е обещание. Джеймс бе спазил своето обещание към мен и беше добър съпруг.
Ако отговорех на въпроса на Майкъл Тъфи, щях да направя избор. Каквото и да казваше сърцето ми, трябваше да бъда лоялна и вярна на съпруга си. Той заслужаваше моята любов, а аз му дължах своята лоялност.
Отправих един последен поглед към моята единствена истинска любов. Ръцете ми лежаха стиснати в скута, докато оглеждах лицето му за сбогом.
– Не, Майкъл Тъфи – отвърнах. – Не си спомням.
Станах и прекосих залата към Джеймс. Лицето му се отпусна от облекчение, той взе ръката ми и я държа до края на следобеда.
Скоро след това забелязах, че Майкъл си бе тръгнал.
Надявам се, че се е върнал в Америка, въпреки че никога повече не чух нищо за него.
ДОВЕРИЕ
Не е необходимо да чувстваш любов, за да я дадеш.
ПОПАРА С ХЛЯБ И МЛЯКО
Като дете майка ти беше много злояда и в дните, когато не искаше да яде моите манджи, аз я хранех с парче хляб, начупено на хапки и залято с горещо мляко и малко захар отгоре.
Когато вкусът й се разви и промени, тя винаги се връщаше към купата с попара като най-хубавата храна. Това бе единствената рецепта, която майка ти се научи да прави, и знам, че ти също си израснала и отгледана с нея.