Понякога можем да преработваме само най-простите нещо. Тази храна е за много малки деца и за много стари хора. Сякаш само в началото и в края на живота си имаме отговорите. При цялата врява, която вдигаме по повод на храната, стигнах до мисълта, че единственото, от което наистина се нуждаем, е хляб, мляко и малко захар, за да го подслаждаме от време на време.
Тридесет и седма глава
Отседнала съм в хотел „Палм Бийч“, Маями. Всичко е в топли и бонбонени цветове, дори жените в своите бикини, направени от върви. Ще говоря на конференцията и мениджърът ме награди с апартамент, който гледа към брега. Някъде зад врявата, вдигана от модните екипи на „Вог“, които си поръчват закуска на патиото под моя балкон, дочувам, по-скоро долавям, че чувам морето.
Дан ми липсва.
Не мислех, че може да се случи, и не съм сигурна защо ми липсва.
Просто през изминалата година моят съпруг израсна много и ме надмина. Забелязвам го, когато не е тук. Въпреки цялото си тромаво и понякога недодялано поведение, въпреки начина, по който прави някои неща, като да духа носа си, да използва селски думи от южните щати и да пие разтворимо кафе. Не се чувствам луда от любов по него. Но вътре в мен се случи едно малко бавно чудо, така че той повече не ме дразни толкова, колкото в началото. Може би това означава нещо или пък стандартите ми са се понижили и в този случай би трябвало да се тревожа. Но открих някакъв вид свобода в това да пренебрегвам дразнителите и мисля да се придържам към това. Толерантността вече не е модно качество, тя е демоде – но аз открих, че когато се дразниш и ядосваш, изразходваш много повече енергия, отколкото си мислиш.
Дан до известна степен е повече от Ронан. До известна степен.
Когато му казах, че съм поканена за няколко дни по работа в Маями, той не започна да танцува джига44 от радост. Всъщност по скоро го попитах дали да отида, въпреки че не знам какво щях да кажа, ако беше отговорил „Не“. Което, разбира се, той никога не би направил. Дан каза нещо много по-лошо от „не“. Той каза „Вярвам ти“.
За предястие: Е, скъпи, благодаря ти за това, че позволи да поработя и да спечеля пари.
Сетне основното: Сега може ли, моля, да сложиш един стикер „Жена ми е уличница“ на куфара ми.
И за десерт – старото и любимо семейно изречение: Преди всичко не трябваше да се омъжа за теб.
Онова, което наистина ме влудяваше, беше, че аз имах безрезервна вяра в Дан.
Доверието не струва нищо, когато го имаш. То е като хляба и млякото за попарата. Основното нещо. Без вълшебство, без емоции, без драма – просто вярваш и това е. Да вярваш на някого, е отегчително и досадно. Нищо не се случва. Но я отнемете доверието – опитайте се да живеете без него и неочаквано връзката ви ще се превърне в жив ад. Била съм на това място, видяла съм как мои приятелки живеят с мъже, на които не вярват: мъже, които ги мамят и лъжат. Не става дума за малките лъжи от рода на: „О, мило, въобще не си напълняла“, а за ужасяващите: „Скапан съм, работих до късно“, докато всъщност е чукал секретарката си.
Винаги съм си мислела, че човек трябва да бъде наистина луд по някого, за да не му вярва.
Всъщност просто трябва да бъдеш с човек, на когото не може да се вярва. Като някой, който наистина ще опипа приятелката ти под масата, докато вечеряте. Или някой, който никога не казва пръв „Обичам те“.
Дан заслужава моето доверие. Аз не заслужавам неговото. Иска ми се да го заслужа. Това щеше да направи вътрешния ми живот по-лесен и да ме накара да се чувствам по-добър човек. Но не разполагам с доверието му. Изобщо, или все още не. Дан винаги бе знаел, че ме обича повече, отколкото аз него. Когато го предадох, това измести баланса твърде далеч в моя посока.
Думите му „Вярвам ти“ беше моето наказание за миналото и предизвикателство за бъдещето.
Така че сега стоя пред двеста изпълнителни директори от хранителната промишленост, за да им разкрия моята мъдрост относно спомените и храната, когато онзи кретен Анжело Орланди преминава през залата и се пльосва най-отпред, точно пред подиума. Той е сам, без Джен, и носи тъмни очила,
Когато свършвам, Анжело излиза напред и застава почти директно пред мен. Силно съм изкушена да забия токчето на обувката си в главата му. Не за пръв път ми се иска да използвам стилето вместо ножове в работата си.
– Здрасти, Треса.
Мразя го. Мразя мъжете. Зад себе си имам един спретнат и мил съпруг, който казва „ Вярвам ти“, когато всъщност не ми вярва, а пред мен стои един развратен, манипулативен, бивш любовник, който най-вероятно иска да ме чука, и най-вероятно е достатъчно нагъл и жесток и ще ме попита направо.