– Свободна ли си за вечеря?
Ето на. Почти познах.
– Къде е Джен?
– Не е тук.
След тези думи ми отправя онази своя старателно отработена усмивка, изпълнена със самодоволство.
Този мъж не ме притеснява повече. Той е обида за съпружеската вярност. Намирам го за толкова ужасен и отблъскващ, че не може да ме изкуши.
И така, стоя и гледам един от най-богатите, най-умните и даровити мъже в хранителната индустрия на Америка и си мисля: „Какво е онова, заради което толкова много те мразя?“ Сетне го виждам ясно като синьото небе над Маями. Анжело не притежава дори капка почтеност. А причината да разбера това с такава кристална яснота е, защото съм омъжена за един мъж, който е почтен. Така че винаги мога да разпозная кога тя липсва, а у Анжело Орланди тя несъмнено липсваше.
Той има високи стандарти по отношение на органичното земеделие, хранителната политика, руколата и сосовете с печен чесън, но няма почтеност в брака си, нито уважение към жена си и към хората, които би трябвало да са му най-близки.
В този момент осъзнах, че почтеността от подобен вид е единствената, която се признава. Или по-скоро, единствената, която е важна за мен. Велики мъже, добри мъже, хуманни, героични, идеални мъже, които са правили добри дела и са творили история, през цялото време са осирали собствения си праг. И всичко е наред. Това се приема от обществото. Аз просто не искам да бъда омъжена за някого от тях. И слава Богу, не съм.
Така че Дан спечели. Той спечели глупавия тест, на който го подложих, когато отидохме у семейство Орланди.
Това, че ми отне толкова много време да го открия, не говори много добре за мен. А всъщност беше много просто. Даваш обещание и го спазваш. Не докато почувстваш, че не можеш повече, не докато ти стане досадно, нито защото се чувстваш неспокоен, или някой по-вълнуващ и по-интересен човек се е появил на хоризонта. Спазваш го, защото си казал, че ще го направиш. И го правиш.
Както да си наложиш да станеш рано-рано в някоя мразовита утрин, за да снимаш с фотограф, когото мразиш, просто защото имаш краен срок за работата и трябва да го изпълниш.
Както да живееш с един и същи човек ден след ден през остатъка от живота си, защото си обещал, че ще го направиш. И тогава осъзнах, че по този начин любовта възмъжава и става по-силна.
– Върви си у дома, при Джен – казах.
Анжело ме изгледа, все едно искаше да каже „Какво би трябвало да означава това?“.
А аз се надявах, че никога няма да бъда толкова откъсната от действителността на собствения си брак, че да не знам кога е в опасност.
Не включих отново мобилния си, а се качих направо горе, за да се обадя на Дан. Имах непреодолимото желание да му кажа, че го обичам. Да му го кажа първа. Без да анализирам, без да мисля дали е истина, дали го мисля или не. Просто исках той да чуе тези думи. Исках да му дам това обяснение в любов.
Спънах се в един плик, който бе пъхнат под вратата и го отворих бързо, смятайки, че е рекламна листовка.
Беше съобщение от рецепцията на хотела:
„Обади се Гери. Станал е инцидент. Моли да му позвъните спешно.“
Тридесет и осма глава
Има толкова много неща, свързани с брака, които никога не са произнасяни – вътре или извън него.
Макар че никой никога не го казваше, всички смятаха, че смъртта на първата съпруга при раждане е благословия за мъжа. Той беше свободен да се ожени повторно и зестрата на втората му жена често бе в основата на богатството му.
Друг пример – семействата с дузина деца. Защо толкова много ли? Защото в една къщичка с две стаи бедната жена няма къде да се скрие и да отхвърли мераците на съпруга си. Някои жени пращаха мъжа си в кръчмата, молейки се горещо той да се напие до безсъзнание, да падне и да разцепи главата си в някой камък и на другата сутрин да го намерят мъртъв в канавката. Щеше да има оплакване, сълзи и искрена скръб. Но щеше да има и вдовишка пенсия, с която да изпрати по-големите деца на училище и да нахрани по-малките.
Никога не съм страдала от глад или унижение от страна на съпруга си и все пак понякога, от време на време, исках той да умре. През първите години на брака ни направо си мечтаех за това и често фантазирах какво щеше да стане, ако му се случи някаква ужасна трагедия. Тогава Майкъл щеше да се върне и да се ожени за мен – младата вдовица.
Това може да ми бъде простено заради младостта и обстоятелствата, при които се бяхме оженили. Но с минаване на годините аз продължих да тая скрито в себе си желанието за смърт на Джеймс. Понякога, от време на време. Заради надутите му коментари или заради кавгите по повод свинския бут, тъй като не бил сготвен, както той го обичал. Почти до четиридесетте си години, когато все още бях силна и минавах за привлекателна жена, гледах Джеймс и си мислех, че ако умре, имам още десетина добри години, през които да създам семейство с друг мъж.