Може да решите, че примирението е присъщо на старостта, но грешите. Душевният мир не идва с времето, с възрастта или рутината. Той се маскира като късмет или индивидуалност, но всъщност спокойствието и ведрината се постигат трудно: чрез молитви и постоянство, чрез задълбочено и интелигентно разбиране на страданието. За някои хора страданието се въплъщава в съпруга, който те бие, или в смъртта на дете. Други ще го потърсят и намерят в един дъждовен облак.
Номерът да бъдеш удовлетворен е да знаеш кога страданието си е отишло и да оцениш отсъствието му във всеки миг в който то не е тук. Никога не бях доволна от Джеймс, защото такова беше моето решение – да не бъда. Гледах го и виждах какво не беше. Какво никога нямаше да бъде.
Когато докторът ми каза, че умира, шокът бе по-голям, отколкото желанието ми да умре. Това беше първият признак, че онова, което чувстваме, не е приложимо. Важно е само онова, което съществува. Да чувстваш, че желаеш смъртта на някого, е лукс, на който можеш само да се наслаждаваш, докато човекът си е съвсем, съвсем жив. Когато умира обаче, всичко друго престава да съществува, освен желанието да го запазим жив. Не мислите за това дали обичате този човек, нито колко ще тъгувате и скърбите за него. Вие просто бивате лишени от дребнавата омраза и неприязън, тъй като цялото ви време и енергия са погълнати от грижите за него.
Има толкова много неща, които може да се кажат за един човек, който умира, и все пак много малко от тях си струват да бъдат казани. Всички ние биваме обсебени от езика на болестта, използваме го, за да ни разсейва от истината за онова, което се случва. Ставаме експерти по диагнози и лечение, но не можем да кажем единственото нещо, което си заслужава да бъде казано, а то е, че този човек скоро няма да бъде повече с нас.
Джеймс имаше болно сърце и рак на дебелото черво. Той бе на седемдесет и осем години. Докторът говореше за разсейки, затруднено дишане и кръвно налягане. През годината, през която беше болен, се научих да използвам спринцовка. Почиствах го и го хранех като малко дете, а към края и като бебе. Не пуснах медицинска сестра за влезе в къщата ни, не допуснах да го видя как страда от унижението да бъде хранен и измиван от някой чужд човек, който не е съпругата му.
Когато Нийв идваше да стои при него, двете се карахме. Тя искаше да се грижи за него, а аз не можех да й го позволя. Наричаше ме „упорита стара кучка”. Никога не й казах, че Джеймс си мислеше, че той е нейният герой. Затова и не я пуснах при него. Той нямаше да преживее унижението дъщеря му да го види в това състояние.
– Ти по-добре му почети.
Нийв така и не видя баща си смачкан от болките. Сега се чудя дали бях права да я предпазвам и защитавам от жестоката истина. Може би трябваше да се доверя на дълбочината на онова, което съществуваше между тях, на силата на нейния характер и на естествения ред в света – едно дете да гледа как родителят му умира.
Чудя се дали дъщеря ми щеше да бъде тук, за да се грижи за мен и да ме обслужва като медицинска сестра, когато дойдеше и моето време. И кой щеше да бъде до мен в края на живота ми.
Казват, че докато не си загубил родителите си, не си станал възрастен и не си възмъжал. Но когато партньорът в живота ти умира, това неизменно изпълва дома с чувството за неизбежност на собствената ти смърт. Няма нищо, което може да те подготви.
Джеймс повтаряше: „Умирам, умирам“, а аз гонех тези мисли като досадна конска муха.
– Не се страхувам – казваше той. – Постигнах своя мир. Просто искам да знам, че ти си добре. Бернадин...
До самия край, дори под упойката на морфина, който намаляваше болката му, той произнесе името ми, сякаш аз бях отговорът на молитвите му. Голямата любов на живота му.
Ние живяхме така една година: гледах го толкова отблизо, че не можех да го видя. Виждах само отделните детайли – тънката мембрана на кожата му, когато сменях катетъра, сълзящите очи, които се нуждаеха от почистване, устата, изкривена в безмълвен вик, след като действието на морфина отслабнеше. Аз го бръснех, къпех, миех, решех косата и режех ноктите му. Сменях чаршафите на всеки два дена, а пижамата му всеки ден. Когато идваха хора, го обличах с риза и вратовръзка и покривах леглото с одеяло от Фоксфорд45, което да скрие състоянието на тялото му. Проветрявах стаята му и я изпълвах с цветя, които прогонваха мириса на смърт от дома ни.