Забелязах как Дан намигна на Гери като ученик и за пръв път, откакто бях влязла вкъщи, осъзнах, че бяха пияни. Това направо ме вбеси. Не си спомням какво казах, но то бе врящ и кипящ вътрешен монолог, който съдържаше препратки към факта, че не бях майка му, че се държаха като малки деца и че аз все пак бях важна личност, която не може да бъде разкарвана през цялата страна без сериозна причина, и че винаги съм твърдяла, че мотоциклетът е гадно и смъртоносно превозно средство и капан, и че той никога повече няма да се качи на него и да го кара. Никога. НИ-КО-ГА!
Дан кимаше и се опитваше да не изглежда несъгласен, но забелязах, че очите му непрекъснато прескачаха към Гери, който стоеше точно зад мен, докато върху устните му напираше зародиш на усмивка.
Гадно копеле. Ще ми се присмива той на мен!
– Тази ръка счупена ли е, Дан?
Трябваше да преценя степента на раната, за да пресметна дали е разумно да добавя към нея още.
– Не, само е...
– Само е пукната. Като косъмче – намеси се съучастникът в престъплението.
Гаднярът Костело!
Стоях там, буквално подскачайки от крак на крак. Толкова бях ядосана, че не знаех какво да направя. Исках да хвана главите им и да ги удрям една в друга.
Тогава ми дойде друга, по-добра идея.
– Добре – казах. – Я елате с мен. Да вървим!
Те ме последваха в гаража, откъдето взех един чук от рафта с инструменти на Дан и след като го размахах в голяма дъга, го стоварих с цялата си сила върху мотоциклета, откъсвайки огромно парче от единия му калник. Зад себе си чух една обща, ужасена въздишка.
Не ми пукаше. Почувствах облекчение – както изглежда насилието ми се отразяваше добре.
Затова замахнах втори път. Двамата мъже изкрещяха в един глас едно гръмогласно „Неее!“ Дан сграби чука, а Гери се хвърли и почти легна върху своя любим „Кавазаки“, молейки го за прошка, че го е оставил на пътя на една луда жена.
Обърнах се и случайно закачих ранената ръка на Дан.
– Оуу! – извика той.
– МИСЛЕХ, ЧЕ СИ МЪРТЪВ, ИДИОТ ТАКЪВ! – изкрещях и сетне улових погледа му.
Стояхме за миг така, очите ни не се откъсваха едни от други, бяхме в шока на силната емоция. Аз си спомнях онзи първи следобед, когато спахме заедно. Как не можех да повярвам, че този прекрасен непознат ме желае: не можех да осъзная немислимата проста истина, че е влюбен в мен и твърдото му желание да успее.
Ако попитате момиче като мен „Какво повече може да искаш?“, винаги ще измисли още нещо.
Но не исках да го загубя. И не осъзнавах, че толкова много ме е грижа за него.
Очевидно бе, че и той не го осъзнаваше.
Дан приближи и ме прегърна със здравата си ръка. Дори и с една ръка беше силен.
– Можеш да ми вярваш, скъпа, готов съм да умра за теб. Но все още няма да умирам.
Когато го каза, осъзнах, че може да нямах вяра в собствената си преценка, но винаги бях вярвала на Дан. Не можеше да не вярвам на Дан.
Знаех, че той бе единственият мъж в живота ми, на когото винаги можех да имам пълно доверие. Моят съпруг.
Четиридесета глава
Джеймс умря във вторник. Спомням си, защото прегледах прогнозата за времето, за да проверя дали ще вали много дъжд. Лятото се колебаеше между ужасни бури, които ни държаха затворени вкъщи, до великолепни слънчеви дни, които накараха скромните живи плетове да избуят щедро и да разцъфтят в ярки и буйни цветове. Този ден не бе нито един от тях. Безличен и без въздух, един обикновен ден, в който всичко изглежда, каквото си е. Няма красота, няма и болка – просто сиво и равно.
Спомням си също, че не мислех за нещо по-специално, освен че е най-обикновен ден и че няма нищо по-обикновено от вторник, който не е нито началото, нито средата, нито краят на седмицата.
Джеймс изглеждаше толкова сънлив сутринта, че реших да отложа ежедневния му сутрешен тоалет и да го оставя да подреме. Дадох му обезболяващо по средата на сутринта и се суетях из стаята, говорейки нещо глупаво – за котката на семейство Мунели, която ровела из лехите със зеленчуците им. Май това беше. Откакто той се разболя, започнах да дрънкам глупости. Така запълвам пространството, изпразнено от неговите думи – с постоянен поток от безсмислени брътвежи. Понякога той вдигаше ръка, за да ми покаже, че му досаждам. Но този ден мога да кажа, че се радваше. Със сигурност не на думите, а само на звука от гласа ми.
За обяд имаше бекон и зеле, намачках и няколко варени картофа. Джеймс вече почти не ядеше, но аз бях твърдо решена да го храня с балансирана храна. Всеки ден му приготвях подходящо ястие и се тревожех, страдах и тормозех, когато не го ядеше. Но нямаше да се предам.