Този последен вторник отново го нахраних. Той помоли да му направя за обяд топло мляко с хляб. Каза простата дума „попара“, както казват децата.
Докато го хранех, не спирах да говоря моите врели-некипели. Моите глупави словесни безсмислици балансираха неговата физическа немощ. За да го разсейвам от унижението на салфетките под брадичката му, на малките лъжички и разлятата храна, нарочно се впусках в безсмислени клюки.
Така че казах на Мери – я започни отначало и този път искам в подробности. Кажи ми какво ти каза точно той и какво му каза ти...
Избърсах устата на Джеймс и докато го правех, той вдигна ръка и хвана китката ми.
Вдигнах очи към небето, за да му подскажа, че ми е ясно, че иска да млъкна и да спра с тъпата история, преди да си е загубил акъла, и леко се поизправих.
Той поклати глава и се опита да стисне китката ми още по-силно, но не успя. Ръката му се плъзна надолу, обаче той не ме пусна. Сякаш искаше да говори, а не можеше.
– Какво има? – попитах и започнах да изреждам по списъка. – Ябълково желе? Чай? Вестник? Искаш ли да ти прочета вестника? Телевизия?
Той поклати глава, сякаш не можеше да говори, но лицето му бе живо и мога да се закълна, че в него имаше енергия. Ядосах се.
– Говори, стари глупчо! Кажи ми какво искаш.
Джеймс отпусна глава на възглавницата, затвори очи и проговори. Беше почти шепот, но го чух съвсем ясно.
– Кажи ми, че ме обичаш.
Направо се вцепених.
Той наруши уговорката, която съществуваше между нас повече от четиридесет години: нашият неизречен на глас договор. Беше мой съпруг, но сърцето ми завинаги щеше да принадлежи на друг. Джеймс го знаеше. В нощта, в която умря майка му, той ми каза, че ме обича. Аз никога не му казах тези думи. От онзи ден нататък беше ясно, че щом не ги казах, за да го успокоя, значи никога няма да ги кажа.
Сега умираше и затова почувствах това повече като манипулация, отколкото като молба.
Очите му все още бяха затворени, когато повтори думите: по-тихо, все едно питаше себе си. Смирено, безнадеждно, пред стената на моето мълчание.
– Кажи ми, че ме обичаш, моя единствена Бернадин.
Знаех, че го очаква от мен. Въпреки всички неща, които бях направила за него, това бе единственото, което винаги бе искал. Може би, защото бе единственото, което знаеше, че никога няма да чуе.
Алармата на часовника върху шкафа до леглото му започна да звъни, за да ми напомни, че е време за лекарствата му. Двамата се стреснахме, но преди да стана, почувствах, че трябва да остана още един миг: някакво чувство извън мен, което ме задържа на стола.
Гледах този мъж, с когото живях през целия си живот.
Този мъж, когото не обичах, този мъж, с когото бях живяла под един покрив по-дълго отколкото с майка ми, с баща ми и с детето си. Този мъж, който ми бе напълно непознат, когато се омъжих за него, и който въпреки това бе станал моят най-добър и най-стар приятел. Човекът, от когото се опитвах да се скрия и който все пак ме познаваше по-добре от всеки друг.
Не станах да му донеса хапчетата. Вместо това останах при него и за пръв път забелязах колко немощен и безплътен беше станал. Сякаш го нямаше в стаята. Здравият, силен, енергичен, елегантен учител, войник, баща и съпруг го нямаше. Всичко, което бе останало от него, бе тази едва дишаща душа, молеща за любов. Тя не питаше дали го обичам, нито дали някога съм го обичала, тя само искаше да чуе думите „Обичам те“.
Веднъж. Само веднъж щеше да бъде достатъчно да го освободи.
В този момент онова, което ми бе изглеждало невъзможно цял живот, сега изглеждаше толкова просто. Не трябваше да обичам Джеймс, за да му кажа, че го обичам.
Просто трябваше да произнеса думите. И аз го направих:
– Обичам те.
Той отвори очите си за миг и устата му се затвори, докато произнасяше името ми за последен път.
В мига, в който си отиде, аз получих просветление.
Когато за пръв път казах на съпруга си думите „Обичам те“, осъзнах, че това бе самата истина.
Държах го в прегръдката си около час и повтарях „Обичам те, обичам те, обичам те“, отново и отново в празната стая.
И си представях как тези думи носят душата му като един устремен поток, като магистрала през прозореца и я отнасят към небесата. Колко думи са необходими, за да пренесат една душа в рая? Колко „обичам те“, наредени едно до друго, трябват, за да стигне дотам?
Би трябвало да чувствам, че съм ги казала твърде късно. Но не беше така и това бе най-голямото откровение – Джеймс беше любовта на живота ми. Джейм беше моят свят.
Не онова, което исках, и не онова, за което мечтаех. Защото желанията и мечтите не могат да живеят в реалния свят.
Джеймс беше моят живот. Моята реалност. Моят свят.