Танцувахме. Той през цялото време не откъсваше погледа си от мен, без да продума нито дума. Аз забравих обичайните си самоуверени и заядливи забележки и се зачервих цялата, така че всеки, който присъстваше на тази забава, щеше да разнесе новината за нашето влюбване чак до Килкени, Нок и Килтимах. Новината, че Бернадин Моран ог Фал Йохтар в енорията на Аухад Мор и един млад американец на име Майкъл Тъфи, чиято майка се бе върнала, за да предяви претенциите си към земята на своя починал съпруг – Майкъл-старши, който си бил отишъл трагично в Ню Йорк преди шест години, май са се загаджили.
Хората говореха, но както вече казах, аз не им обръщах внимание. Клюките и истината бяха като хляба насъщен за всеки от нас. Ако любовната връзка беше силна, тогава приказките щяха да я направят още по-силна. В провинцията клюките действат като катализатор на съпротивата да се устои. Нека да си говорят, да размишляват и да си измислят колкото и каквото си искат. Приказките край огнището на хиляди пренебрегнати стари моми само добавяха гориво към нашата разцъфтяваща страст.
Майкъл и майка му бяха непознати в Аухад Мор, но ние ги посрещнахме по начин, по който рядко посрещахме собствените си роднини. Завърналите се емигранти, като леля Ан например, сякаш бяха трън в очите и ръчкаха с остен онези от нас, които бяха останали тук, защото мисълта за изпуснатите възможности и за това какви бихме могли да станем и ние, не ни даваше мира. Затова от тях се очакваше да стоят в сянка, да не парадират много-много, да се потопят и слеят с мрачния блатист пейзаж, сякаш никога не са заминавали оттук. Отношението към Морийн Тъфи и нейния хубав син беше различно.
Те бяха истински Маккой7 – имаха американски акцент, не бяха родени за робията в нашата земя и бяха дошли тук по свой личен избор. Смятахме, че са чудесни и невероятни, защото ни караха да вярваме, че заслужаваме компанията им.
Не можех да повярвам, че Майкъл бе избрал да обича мен, и все пак, когато бях с него, се чувствах толкова красива., сякаш бях избрана от някой принц. Имах чувството, че съм го познавала цял живот и бях сигурна, че ще бъда с него до деня, в който умра.
Какво правехме, къде ходехме и какво говорехме, вече е без значение, както беше и тогава. Ние се разхождахме през ливадите и нивите, пиехме чай с леля ми, ходехме на литургия в един и същи час. В пазарния ден стояхме един срещу друг от двете страни на главната улица на Килкели, а кравите, говедата и каруците ни пречеха да се видим. Но всеки от нас се дивеше на чудото как нашите две сходни души се бяха срещнали в този толкова незначителен, див и забутан край на света. Виждахме в другия самия Бог и вероятно това бе единственият ни грях. Онова, което чувствахме, беше, че бяхме избрани, и въпреки всичко, което се случи впоследствие, аз все още вярвам, че беше истинско. Това беше любовта, която глупаците очакват през целия си живот и накрая умират, без да са обичали и да бъдат обичани, изпълнени с горчивина и празнота.
Може би точно това знание ме спаси. Знанието, че любовта ми към Майкъл Тъфи никога не можеше да се повтори.
Ние не се оженихме, въпреки че възнамерявахме.
Родителите ни се срещнаха в елин хотел в Балихаунис по предложение на моята майка. Баща ми, въпреки цялото бръснене и миене, изглеждаше като варена шунка в костюм. Майка ми от самото начало беше нервна, сви се като попарена и даде заден, когато стана дума за пари, въпреки че можеше да прецени възможността, която й се предлагаше. Цената, която трябваше да плати за вечното щастие на дъщеря си, беше дребна. Госпожа Тъфи очевидно беше жена с възможности и средства, а това, че заговори за пари, беше само знак за уважение.
Така или иначе всички знаехме, че леля Ан с радост щеше да осигури необходимите пари. Тя единствена от всички щеше да бъде доволна аз да се омъжа в толкова уважавано семейство и при това по любов. Това бе най-голямата й мечта, която бе имала за мен.
Ан обаче не обели нито дума, не прояви готовност да плати моята зестра. Всички знаехме, че има пари и може да си го позволи. Първото оскърбление от нейна страна бе, че не предложи сама парите, а очевидно изчакваше майка ми да я помоли. Това обаче беше унижение, на което мама никога преди не бе подлагана. Ан безброй пъти бе подпомагала нашето семейство тихичко и безшумно.