Снимките на нашата кухня, които списание „Нюйоркски интериори“ публикува преди време (ние дори бяхме забравили за това), направо взривиха публиката. Коментарите за нашите бюфети и скринове бяха хвалебствени, пълни със суперлативи и аз неочаквано бях затрупана от молби за проекти за обзавеждане на кухни. Най-смешното бе, че всички искаха единствен, единичен „оригинал“ като нашата. Дан имаше идея. Той се обади на Гери и двамата започнаха да звънят на приятели за услуги. Те наеха някакъв мускулест тип с огромен камион на големи колела и започнаха да обикалят пазари и дворове за стари мебели и доставчици на строителни материали. Преди да имам време да осъзная какво става, тримата вече управлявахме фирма за дизайн и производство на кухни, наречена „Еклектични кухни“. Дан напусна работа, ние продадохме апартамента в Манхатън, а парите използвахме, за да наемем шоурум. След по-малко от три месеца вече бяхме в списъка за награди за процъфтяващ нов бизнес. Това беше най-лудият, най-натовареният, най-доходоносният и най-ужасяващият опит в моя живот. Дан и аз прекарахме първата годишнина от сватбата си в една фабрика за облицовъчни материали, инструктирайки работниците за новата ни серия ретро цветове. И тук е мястото да призная най-удивителното и лудо нещо от всичко: На мен това ми харесваше!
Това бе прекрасният завършек на първата година от онова, което продължава да бъде най-голямата авантюра в моя живот – бракът ми.
Установих, че първата година беше тежка, заради хилядите въпроси, които си задавах. Въпросите са знак за активен и интелигентен ум: филтър, през който пускате идеите си, преди да вземете решение. Но понякога филтърът се замъглява и той се превръща в бариера за истината.
Истината е, че аз докато бях заета да се чудя дали обичам достатъчно Дан, докато го сравнявах с бившите си гаджета, докато бях привличана от други мъже, докато се потях, агонизирах и размишлявах дали да прекарам ли живота си с него, или не, нашият брак така или иначе си вървеше.
Преместихме се в къщата, ремонтирахме я, постигнахме съгласие със семейството му, направихме кухнята, забавлявахме се със стари и нови приятели. Живяхме, ядохме и спахме заедно. Дан беше зает просто да бъде мой съпруг, а въпреки всичко, и въпреки себе си, аз бях негова жена.
Бях ли една възхитителна, обожаваща го, духовно щедра жена?
Не.
Думите „неохотно“ и „по задължение“ изплуват в ума ми, но това е начало.
Мислех, че човек не може да даде обещание, докато не се влюби истински. Онова, което знам сега, е, че човек не може да обича истински, докато не е дал обет за задължение и вярност.
Харесва ми да имам всички отговори пред себе си, преди дали си струва рискът да бъде поет. Но при връзките този модел не работи. Влюбването има по-малка гаранция от електрически чайник, а в дългосрочен план е възможно да не може да бъде от голяма полза за един брак. По-добре е да сте въоръжени с доза сляпа вяра, така че, когато любовта си тръгне, да вярвате, че ще се върне отново. Защото тя ще го направи. Онова, което научих през тази година, е, че любовта в брака никога не е пълна или завършена. Тя трябва да бъде еластична, гъвкава, приспособяваща се. Ако се привържеш прекалено към начина на любене, към нежния шепот, към трепета, когато те си отидат, няма начин да ги заместиш.
Браковете (също като нашата легендарна, приказна кухня) се правят по поръчка: просто се поклащате насам-натам, опитвайки това-онова, докато не откриете начина, по които ще си паснат.
Казват, че сърцето управлява главата, но понякога става точно обратно. Когато се омъжих за Дан, аз вече бях пораснала, зряла жена. Омъжих се за него, защото сърцето му бе голямо и смело, достатъчно голямо и смело да ме очарова. Така трябваше да бъде, тъй като открих, че моето собствено сърце бе малко и отчайващо слабо. За мое щастие, сърцето на Дан нямаше да ме предаде. Веднъж той ми каза, че ме обича достатъчно и за двама ни. На времето това ме изплаши, но се успокоих с мисълта, че сигурно е само метафора, само фигура на речта.
Оказа се, че не беше – и аз съм щастлива, че не беше.
Сега обичам ли го?
„Да“, но не ме карайте да слагам етикет „100%“ , защото не знам дали тази мистериозна дупка, която копнее да бъде запълнена, някога ще бъде зарита.