Ако не е вярна тезата ми, че в създадените условия трябва да търсите вината, а не в нас, ще излезе, че ние идваме тука една особено неподатлива материя, как да кажа, една особена класа, която би била все съща навсякъде, но сами виждате, че това е съвсем необосновано. Тогава? Мисля, че съм прав.
Ние заемахме длъжности, изпълнявахме ги съзнателно и доблестно. Когато имаше нужда, работехме непосилно, с любов и увлечение, с едно себеотрицание, което заслужава похвала. Но вътрешният ни живот все пак носеше белега на тягостни отношения, създадени от една крива формула — че ние сме войници, че ние сме деца. Принципиално тя е вярна, но с принцнпиалности нещата не се поправят. Не отричам, че имаше хора, които напълно ни съчувствуват, но те най-малко бяха от онези, които трябваше да бъдат.
Ние напуснахме теорията с разцъфнали души, а сега има тъмнина, има и протест.
Това е ведри щрихи, което трябва да се каже. Не толкова за нас, колкото за тези, които ще ни последват. Разбирате ли, не защото е свойствено да се обвинява, а по необходимост.
Има и за какво да благодарим. Ние не сме непризнателни. Ние сме признателни за самостоятелността, която ни се възлага в практиката, с която именно се отличаваме от другите технически училища. Но за съжаление и тук има да се добави нещо. При този тригодишен курс ние можехме да получим много повече, ако бяхме използувани по-целесъобразно. Често пъти времето ни е било ангажирано за съвсем други неща, които нямат нищо общо с техниката.
Ние трябва да благодарим на нашите преподаватели, които от своя страна вложиха всички усилия, за да създадат от нас техници от първи разред. Въпреки че в програмата влизат твърде стари неща, всеки един от тях вложи максимум усилия, всеки един от тях предаваше с увлечение, с истинска симпатия към тази нова младеж, която утре ще бъде техен проводник, техен изразител от големия град до най-затънтената паланка.
Та кой може да забрави вдъхновението на господин Генова при предаване на функциите; кой може да забрави този пламък-любов, неведнъж блеснал в очите му? Можем ли да забравим неговите прости примери, с които той обединяваше цялата математика, заключаваше времето, пространството и неизвестните величини!
Можем ли да забравим методите на г. Давидова, с които той напрягаше вниманието ни, защото имаше да чуем действително нещо ново, нещо от първа необходимост за нас като бъдещи техници, хумора му и още какво ли не. „Как только появился двигатель Дизел — техника обърналась с краками нагоре“ — и ето вниманието е приковано, за да се усвои материята в прецизни подробности.
Кой не помни цикъла на Карно и завидната логичност на господин Койчо Георгиев, неговата математическа безпогрешност, думите му — отмерени сякаш с темпа на всеки процес, с ритъма на машините? Кой не помни г. Стефанов, картинната география на г-н Атанасова?
В коя душа няма по някой спомен от всяка лекция, от всеки преподавател! Ние ви благодарим, ние ви адмирираме, наши учители, и ще заключим в сърцето си една признателност завинаги.
Господин капитан, господа офицери и преподаватели, ние се разделяме. Нека се разделим простени. Ние не искахме днес да огорчаваме, искахме да поправяме. Защото действително е необходимо, защото иначе с грядущите ще имате конфликти, конфликти, непроявени в реален смисъл, но вътрешни, дълбоки, трагични.