— Дайте ми да пия!
Той се надигна, пи и лакомо хапна от нашите провизии, което ясно показваше, че е гладувал.
— Кажи ми името си — помоли ме той после, — за да зная как да те наричам, когато ти благодаря.
Казах му го. Той поклати глава.
— Когато се изговаря дума, трябва при това да се мисли нещо, но твоето име е без душа. Позволи ми да те наричам на езика, който се говори в Ши-тан [16]. Ти си германец. Какъв чин ти е дал императорът?
— Аз пътувам по всички страни на света и после пиша книги за това, което съм видял.
— Тогава ти си не само Хиеу-цай [17] или Киеу-джин [18], а Ши-се [19] и имаш правото да заемаш най-почетните длъжности в страната си. Ти си велик, силен и мъдър. Ще те наричам Куанг-си-та-се [20], защото земята ти се намира на запад. Ще ми позволиш ли?
Никой народ не е толкова учтив, колкото китайците и е почти смъртна обида да се обърнеш грубо към един от жителите на Средната империя. Името, което ми беше дадено, беше явно доказателство, че Конг-ни не правеше изключение. Наистина то беше повече от надуто, но каква вреда можех да имам от това, ако го приемех? Затова отговорих:
— Позволявам ти. Как се наричаше джонката, която претърпя корабокрушение?
— Фу-ши-хай [21]. Тайфунът я унищожи с всичките й хора и само аз останах жив.
— Искаш ли да отидеш с нас в Куанг-чой-фу?
— Имаш ли кораб, който да отива нататък?
— Той принадлежи на този човек, който е пътувал вече с него по всички, морета.
Китаецът се обърна към капитана:
— Значи ти си Ти-ту [22]! Как е името ти?
Отговорих вместо капитана.
— Той още не знае езика на страната ти и аз ще бъда Тун-се между теб и него. Капитане, този човек се нарича Конг-ни и би искал да знае името ви!
— Търнърстайк — отвърна запитаният.
— Тъ-ръ-не-си-ки? Ще имаш ли милостта, Ти-ту Тъ-ръ-не-си-ки Куон Ган, да ме вземеш в Куанг-чой-фу? — запита китаецът.
Преведох на «Негово височество адмирал Тъ-ръ-не-си-ки» този учтив въпрос. Той се засмя до уши и ме запита:
— Как се казва «да» на китайски?
— Зависи от наречието: или «че», или «ше».
Тогава той се извърна към Конг-ни и кимна с глава.
— Че, или, ако искаш — ше, стари момко! Щом сме те извадили от едно блато, няма да те пъхнем в друго. Знаеш ли какво, Чарли? Този човек се е съвзел донякъде и навярно ще може да дойде до брега. Свечерява се и ние трябва да се махнем оттук!
Съгласих се. Конг-ни заяви, че има достатъчно сили да се движи сам. Дадох му кърпата си за нос, която той сложи като бандаж на ръката си, и после потеглихме. Краткият път до лодката скоро беше изминат. Ние я изблъскахме във водата, качихме се и хванахме веслата. Конг-ни, който, ако не беше нашата ловна експедиция, щеше да загине от гладна смърт на самотния Стейпълтън Айлънд, се държеше храбро и ние го заведохме щастливо на кораба, където веднага започнах да лекувам ръката му.
Поправките, от които се нуждаеше нашият «Вихър», за съжаление се оказаха много обширни и дълги. Тайфунът беше разнебитил целия скелет на кораба, който беше изстрадал много от събарянето на двете предни мачти. При това липсваха и двете лодки и само за да възстановим най-главното, трябваше да останем в Порт Лойд две седмици. Най-после се отправихме по море към Кантон, където трябваше да бъдат извършени главните поправки.
Ръката на Конг-ни не ми причиняваше грижи, защото лечението, изглежда, вървеше добре и редовно. Освен това присъствието на китаеца беше от голяма полза за мен. Той говореше по-мекия, благозвучен южен диалект, а аз се бях упражнявал на диалекта на Пекин. Затова го държах през целия ден при себе си, та без да забелязва, да бъда негов ученик.
Това привлече вниманието на капитана.
— Чарли, кажете ми, толкова великолепен ли е този китаец, че не се откъсвате от него нито за минутка? — запита ме той. — Трябва откровено да ви кажа, че съм крайно недоволен от вас, защото вие ме пренебрегвате по един наистина ужасен и непростим начин.
— Имате право до известна степен, капитане, но вие ще ми простите, ако ви призная, че прекарвам времето си с Конг-ни най-вече заради езика. Вие не бихте повярвали колко много може да се научи само за няколко седмици, стига да има възможност да се предприемат упражнения по този практичен начин.
— А, значи това е, хитрецо! Аз вече съм скитал доста по света и бих могъл да използувам това доста добре, ако тук-там по-научавах нещо от чуждите езици. Но, от една страна, с нашия английски човек може да се оправи навсякъде, а, от друга, имам извънреден талант да не научавам абсолютно нищо от чуждите езици. Някога цели шест месеца кълвах френски и сега знам само, че на кораб се казва vaissean, a и това ще забравя за осем дни. Но истински срам е, че отивам в Кантон и не зная нито дума китайски. Не искате ли да ме понаучите малко, Чарли?