— Направи го! — отвърна той с усмивка. — Тогава може да отидеш където искаш. Защото ти говориш езика на Ше-хай-це [46] и никой няма да те сметне за чужденец, ако носиш пен-це [47].
— Могат ли да се намерят плитки?
— Толкова, колкото ти трябват и толкова дълги, колкото искаш! — отвърна той със същата усмивка. — Но пази се от Лунг-иин [48] и от Куанг-ти-миао [49]. Те са опасни за чужденците.
— От Лунг-иин ще се пазя, но защо и от Куанг-ти-миао?
— И това ще научиш. Но намериш ли се в опасност, преди да се върна, то вземи този талисман и го носи на врата си. Щом го покажеш на Лунг-иин, те ще се отнасят с теб като с приятел.
Той ми подаде верижката. Тя беше с наистина достойна за възхищение китайска резба. Всяко отделно нейно членче се състоеше от ябълкова семка, която беше изрязана с микроскопична точност във вид на лодка, в която седеше човек с две гребла.
Медальонът представляваше костилка от праскова; той изобразяваше военна или мандаринска джонка с балдахин, осем гребци и началник, който седеше сред плавателния съд и държеше в дясната си ръка отворен слънчобран, а в лявата — неизбежното ветрило. Това беше една от онези несравними китайски работи, които ни карат да се възхищаваме от точността, усърдието и огромната издръжливост на майстора им и въпреки това имат смешно ниска цена. Верижката, която държах в ръката си, там едва струваше два долара, докато в отечеството ми любители биха заплатили двадесеторно по-голяма цена.
И тази верижка трябваше да бъде талисман срещу «Хората на Дракона». Това звучеше точно тъй, като че ли Конг-ни се намираше в някакви приятелски връзки с тези страшни люде. Взех подаръка и запитах:
— Къде ще се срещнем, когато ти се завърнеш?
— Ще бъдеш ли тук на кораба?
— Да. Ще се постарая да бъда тук.
— Тогава ще те взема от него. Научните ти трудове ще оставя в Као-пан [50].
— Мислех, че ще ги пратиш в Ли-пу?
— Не знаеш ли, че изпитите се провеждат в Као-пан? След това трудовете ще бъдат изпратени с рецензии в Ли-пу в Пекин и върнати, за да бъдат съхранени във Вен-чанг-кун [51].
— Чувал съм, че изпитите в Као-пан се държат устно.
Той снизходително се усмихна.
— Винаги ли вятърът вее, накъдето трябва? Баща ми е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Сбогом, докато се върна!
— Цинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка.
Фрик Търнърстайк също му подаде десницата си.
— Сбогоминг, старинг момконг, а когатонг сенг върнешенг, тинг синг добренг дошеленг занг насенг!
Лодката, която отнесе младия мандарин, изчезна скоро сред гъмжилото от други лодки и ние се приготвихме да разтворим пакетите си. Те съдържаха всевъзможни лакирани предмети, както и такива, които китаецът нарича Ку-Тунг, които както в Китай, така и в чужбина, се заплащат много скъпо.
Освен това за мен беше прибавено и пълно облекло, при оглеждането на което с изненада открих, че е мандаринско, от което липсваше само шапката с копчето. Към него беше прибавена и една изкуствена плитка, която ми стигаше чак до петите. Едва сега разбрах многозначителната усмивка, която бях забелязал на лицето на Конг-ни, когато споменах, че трябва да си купя китайско облекло и плитка.
Търнърстайк се смя до сълзи, когато видя този символ на Китай.
— Моите поздравления, Чарли, моите поздравления! Но кажете ми, наистина ли сте решили да влачите като въже след себе си тази фамозна опашка?
— Разбира се. Щом искам да бъда сметнат за китаец, то трябва да се облека като такъв. Нали?
— Well! Ho ако дойда с вас, би трябвало да имам също такова нещо на гърба си!
— Естествено! Когато Конг-ни е правил покупките си, не е знаел, че вие ще се присъедините към мен, иначе по същия начин би се погрижил и за вас. Първия си излет обаче ще направим с обикновените си дрехи.
— Съгласен съм! Удобно ли ви е това да стане още утре сутрин?
— Да. Тази вечер няма да слизаме от кораба, та утре да бъдем бодри.
— Ще вземем ли пушките си?
— Защо ни са?
— Няма ли лов тук?
— Не. В най-добрия случай бихме могли да убием няколко патици, и то ако навлезем навътре по сушата. Най-напред обаче бих искал да разгледам Кантон. Разбира се, разумно е да се вземат нож и револвер, тъй като в чужда страна никога не се знае какво може да се срещне.
— Well, аз ще се въоръжа, макар да смятам, че няма да има опасност, тъй като и двамата владеем напълно езика.
— И на мен така ми се струва, въпреки че ми е много чудно защо жителите на Хонконг говорят китайски, който едва се разбира, когато се съсредоточи цялото внимание.