Пред входа на пагодата един стар човек продаваше плодове и онези китайски сламени цигари, от които може да се купят хиляди с една германска марка. Децата ни бяха следвали дотам. Купих пялата кошница с плодове на удивително ниска цена и заповядах на човека да я подели между децата. Тази щедрост предизвика силно ликуване, а когато всяко от момчетата на «Цветето на средата» получи и по една цигара, всички престанаха със своето «Биф-сте» и се втурнаха към селото, за да разгласят там за нашата щедрост.
Сега ние влязохме спокойно в пагодата. В осмоъгълното помещение нахлуваше светлина през подобните на бойници отвори. Вдясно водеше стълба нагоре. В средата на дъното се намираше идол на Буда, с доста голям корем, което според китайското гледище е първото условие за красота, с дебели увиснали бузи и малки, криви и присвити очички. Изразът на лицето му беше извънредно весел. Статуята като че ли не представляваше бог, а някой чревоугодник, който току-що е свършил хубавия си обяд и с доволство и весело примигващи очички се готви малко да поспи. От значение за мен обаче беше обстоятелството, че носът му бе оформен по кавказки, и неволно си спомних за широко разпространения възглед, че Тиенхио [55] е дошло от запад.
От двете страни на идола имаше две по-малки фигури, изразът на лицата на които беше извънредно гневен. И пред трите имаше металически съдове за тамян, а освен това пред Буда бяха подредени няколко букета цветя, докато на намръщените му съседи липсваше тази украса.
В този миг по стълбите се чуха стъпки. От горния етаж слизаше човек, който спокойно пушеше цигарата си.
— Кой е този? — запита капитанът.
— Хо-шангът — отвърнах аз.
— Хо-шанг! Какво е това?
— Той е жрецът и пазачът в тази пагода. Чужденците го наричат бонз, китайците обаче дори не знаят тази дума, а казват Хо-шанг или синг.
В това време бонзът ни забеляза и ни поздрави, като наведе книжното си ветрило.
— Чинг-чинг [56] — каза той сърдечно, като подаде на всеки от нас по една ръка.
— Виен линг стенг синг нанг тазинг пагоданг? — запита Търнърстайк.
— Синг, че! — кимна запитаният.
— Виждате ли, Чарли, че ме разбира? Този жрец е образован човек и на мен ще ми бъде много приятно да разговарям с него.
Той посочи към средния идол и запита:
— Койенг стариянг добъринг господининг туканг?
— Фо! — гласеше отговорът.
— Фо? Кой е той, Чарли?
— Буда, който в Китай бива наричан Фо.
— А коинг санг другитенг дваманг? — продължи да пита той, като посочи двете съседни фигури.
Бонзът разбра въпроса от движенията и отговори, като показа най-напред единия, а после другия идол.
— Фу-са и О-ми-то.
— Слушайте, Чарли, аз с учудване виждам, че дори и образованите хора в Китай говорят толкова лош китайски, че е невъзможно да бъдат разбрани. Какво казва той?
— Той говори китайски и японски. Китайците наричат Фу-са прочутия будистки патриарх Бодисатва, чийто образ трябва да представлява тази статуя. А О-ми-то [57] е на японски, защото така наричат Буда в Япония.
— Но всъщност кой е този Буда?
— Буда е санскритска дума и значи «мъдрец». Буда е бил прочут религиозен учител, живял хиляда години преди Христа. Негов баща бил Судодана, крал на Могада, която сега се нарича Беар. Истинското му име било Срамана Гаутама. Но той бил наричан също Сокя Муни и…
— Стойте, стойте, стойте, Чарли! — извика Търнърстайк, като запушваше ушите си. — Ако само още една минута продължите да изреждате такива имена, ще полудея. Предпочитам да се нося с кораба си сред най-страшния тайфун, отколкото да бъда засипван с такъв оркан от чужди думи. Нека огледаме по-добре тази стара постройка.
Като се обърна към бонза, той продължи, посочвайки стълбата:
— Може линг данг сенг изкачименг?
Това ни беше разрешено веднага, но още на втория етаж капитанът спря.
— Чарли, продължавайте нагоре сам. Та това е по-лошо от нашия лов на кози! Ще си почина и ще ви чакам тук.
Продължих да се изкачвам с нашия водач. Ако бях очаквал разкошна украса на храма, щях да бъда разочарован, защото всички тези помещения не съдържаха абсолютно нищо и стените им бяха съвършено голи. Единственото, което ме възнагради за трудното изкачване, беше просторната гледка, която се откри пред мен от сигурно двеста и петдесет стъпки високата кула.
Бонзът беше истински бонз и с това се изчерпваше всичко. Цялото му образование се състоеше в знанието на чисто механичните тържествени обичаи и аз разбрах, че това наистина е така, като го чух да нарича двете божества Фу-са и О-ми-то. Той дори не знаеше истинските имена на идолите, на които служеше. Бонзовете изобщо са много неуки хора. Те живеят отчасти от милосърдието на другите и отчасти от подаръците, които получават, за да вземат върху себе си греховете на хората и да ги изкупват с благочестивия си живот. Понеже не се женят, те нямат деца, но обикновено купуват сина на някои бедни родители и го възпитават като свой последовател, после го обучават на малкото похватност и на кратките молитви, които представляват цялото им знание.