— Великолепна мода! — изръмжа капитанът, който, разбира се, беше свикнал на съвсем други съдове за пиене. — Ако искам да дам на момчетата си чаша чай, то всеки от тях би изпил без много труд хиляда и двеста от тези напръстници и после би запитал любезно кога всъщност ще му бъде поднесен чаят. Но кога наистина този човек ще донесе своята па-пум?
— Няма да чакаме много, капитане, защото вижте, публиката скоро ще пристигне!
Откъм селото се приближаваше доста голяма редица от мъже, жени и деца и всички имаха в ръцете си букети и цветя. Когато стигнаха до къщата, бяхме приветствувани от тях и получихме цветята като дар срещу плодовете и цигарите, които бяхме дали на децата им. В Китай дори и най-малкият подарък бива почитан с голяма благодарност и по този начин аз бях спечелил сърцата на цялото село.
— Какво ще правим с тези цветя? Невъзможно е да ги отнесем със себе си! — каза Търнърстайк.
— Ще вземем някои, а другите ще оставим на бонза.
— Но непременно трябва да благодарим, нали?
— Разбира се. Ей сега ще направя това.
— Чакайте, Чарли! Моля ви да предоставите това удоволствие на мен.
— Както искате! Гледайте думите ви да бъдат хубави и покъртителни!
— Не се безпокойте!
Той се изправи, обърна се към хората и зае нужната поза.
— Китайцинг, мъженг, женинг и децанг! Ниенг сменг дош-линг, за данг опознаеменг земятанг и хоратанг и с васенг правименг началотонг. Етонг, ченг виенг ни носитенг цве-тянг вместонг плодовенг и цигаринг. Изказваменг винг на-шитенг благодарностинг и се надяваменг, ченг и виенг ще запазитенг занг нас добъринг споменинг за вечнинг временанг!
Тази реч, която той произнесе въодушевено, беше посрещната със силни одобрения, макар никой да не разбра нито дума от нея. Хората схванаха с какво намерение беше казана тя и бяха доволни, без да искат нищо повече.
— Виждате ли, Чарли, те разбраха всяка думичка! Бих желал и вие да имате с вашето пу-по същия успех, както аз с речта си! Ето, човекът вече носи своите дрънкалки!
И наистина бонзът изнесе от вътрешността на къщата си двата инструмента и ми ги подаде. Аз го отблъснах.
— Не съм чувал досега нито музиката на киюто, нито на пи-пата. Няма ли да ми покажеш как се прави това, за да ти подражавам?
Той се усмихна снизходително като човек, който не е очаквал друго, и каза:
— Дори и да ти покажа, ти пак няма да успееш!
След това хвана най-напред цигулката. По форма тя се различаваше малко от нашите, но също имаше четири струни — наистина акордирани по друг начин. Лъкът беше тежък и имаше форма, подобна на трион, с която се отличават басовите лъкове. След като го натри с колофон, бонзът започна да свири.
Китайците слушаха звуците очаровани. Изглежда, при тях той се смяташе за майстор, но мотивът на песента не можеше да се разбере, а не можеше да се схване и хармонията. Тактовете също не бяха спазвани. Цялата песен се състоеше в повтарянето на четири тона, само че в различни вариации.
Когато остави лъка, той ме изгледа, сякаш очакваше и моето възхищение. Но тъй като то не последва и аз само му кимнах леко, той каза:
— Един християнин никога не би се научил да свири така!
— Не си ли чувал досега музиката на англичаните или французите в Хонконг или Макао? — запитах аз.
— Не. Те са варвари и аз не искам нито да ги чувам, нито да ги виждам.
— Ти ми показа вече как се свири на кию. Научи ме сега и на пи-па!
Бонзът взе в ръка китарата. Тя имаше форма на нашите стари цитри, шийката й беше доста дълга, с полутонови жици, и имаше седем струни.
И този път свиренето му беше монотонно както преди. В него нямаше и два хармонични тона и аз никак не можех да разбера как можеше човек да притежава такъв един инструмент, без да го усъвършенствува малко повече, пък макар и без учител.
Когато свърши и беше възнаграден от слушателите си с почти покорен възторг, той ми подаде китарата.
— Опитай сега, да видим дали ще успееш!
Настроих по-добре струните, опитах ги и после изсвирих един бърз валс, при който лявата ръка имаше толкова работа, че публиката беше наистина удивена.
— По дяволите! — извика Търнърстайк, когато свърших, и ме тупна здравата по рамото. — Вие сте били истински виртуоз на пула, или дингсда, или както се казва там тази кутия. А никога не сте ми казвали това?
Засмях се:
— Сега поне виждате, че мога малко повече, отколкото да стрелям по мечки и диви кози, при което човек трябва само да се прицели и да дръпне спусъка.