— Ти искаш да отидеш в Куанг-чой-фу. Мога ли да ти дам един съвет, след като ти се показа толкова добър към нас?
— Можеш.
— Моля те да не казваш пред никого онова, което сега ще чуеш: пази се от Лунг-иин и от Куанг-ти-миао!
Това предупреждение ме изненада извънредно много, защото то беше почти буквално същото, както онова, което предишния ден бях чул от устата на Конг-ни. Затова го запитах:
— Защо?
— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че Лунг-иините често пленяват чужденци, за да получат откуп заради тях?
— Зная. Онзи ден жената на един португалски търговец изчезна от Макао и всички се съмняват, че са я пленили «Хората на Дракона». Но въпреки това аз не се страхувам от тях.
— Не ги познаваш, иначе би се страхувал. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш в техни ръце или да ги разгневиш. Ако имах възможност, щях да ти дам талисман, който да те пази от тях.
— Съществуват ли такива талисмани?
— Да.
— Виждал ли си ги?
— Аз съм… да, виждал съм ги.
— Какво представляват?
— Не бива да ти казвам.
Извадих медальона, окачен на шията ми.
— Такива ли са?
Щом зърна този предмет, бонзът скръсти ръце на гърдите си и се поклони почти до земята.
— Господарю, прости ми. Не знаех, че си Йеу-ки [70] на Лунг-иините!
— Откъде разбра това?
Този въпрос като че ли го изненада.
— Ти притежаваш талисмана и би трябвало да знаеш, че за всеки чин има особен вид. Или ти не си го заслужил, а само си го намерил? Това би могло да ти струва живота!
Не сметнах за нужно да му обяснявам как стоеше всичко. Но този будистки бонз, изглежда, познаваше организацията на речните пирати. В мой интерес беше да науча дали самият той не принадлежеше към «Хората на Дракона».
— Не съм го намерил — отговорих, — покажи ми твоя!
— Той е вкъщи, но ти трябваше да познаеш по начина, по който пиех чая си, че съм ваш човек.
И наистина, случайно ми беше направило впечатление, че той държеше чашата си необикновено: само с върховете на палеца, показалеца и безименния пръст, докато другите държеше изправени. Трябваше да се опитам да узная нещо повече:
— Известни ли са ти и другите знаци?
— Те са само двата вида поздрави, а тях всеки ги знае: «Чинг-чи-инг» и «Чинг-леа-о». Сега ти и без да ти показвам талисмана, знаеш, че съм от вашите. Но ти не ми каза истината. Не си чужденец, защото иначе никога не би бил приет за член, а още по-малко би станал полковник.
Значи и поздравът беше знак. Той биваше изговаряй така, че последната сричка се удължаваше. Всичко това можеше да бъде за мен от голяма полза.
— Не те излъгах и въпреки това талисманът е моя законна собственост. Ще ти кажа обаче, че ти си много непредпазлив!
— Защо? Вие двамата принадлежите към Великия съюз на Дракона и можете да говорите за него!
— А знаеше ли предварително, че аз влизам в съюза? Не ти дадох знак и въпреки това ти ме предупреди от «Хората на Дракона». Знаеш ли какво наказание заслужаваш?
— Смърт, ако не бях Хо-шанг. Но само императорът разполага с живота на слугите на Фо, защото той единствен е господар на жреците. Ти беше добър и щедър и понеже те сметнах за чужденец, поисках да те предупредя.
— Но защо и от Куанг-ти-миао?
— Не мога да ти кажа, защото ти сам трябва да го знаеш.
— Тогава сбогом! Трябва да ти напомня обаче още нещо: не знаеш ли, че в Ликинга [71] е писано: «Учтивостта строго забранява да караш един човек да се черви от срам?»
— Зная. Но защо ме питаш?
— Не искаше ли да ни засрамиш? Не се ли усъмни в това, което ти казах? И все пак аз ти дадох доказателства, че то е истина. Сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив с чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Чинг-леа-о!
— И лу фу синг [72]. Прости ми за онова, което сгреших!
Капитанът беше тръгнал пред мен. Когато стигнахме до брега на реката, видяхме, че оттам се отделя малка лодка, която се беше спряла до нашата.
— Кой беше този човек? — запитах лодкаря.
— Рибар, който беше спрял тук, за да си почине.
Качихме се и отново разпънахме платното. Капитанът се настани при веслата, лодкарят застана при кормилото, а аз наблюдавах оживеното движение по реката. При пагодата се бяхме забавили повече, отколкото възнамерявахме. Скоро щеше да се стъмни и всички бързаха да използуват последната светлина, за да довършат дневната си работа.
Направи ми впечатление, че лодката, която беше спирала до нашата, сега отиваше право към отсрещния бряг. Невъзможно беше спирането на собственика й да е било само с намерение да си почине. «Това би станало, казах си, само ако е изминал дълъг път, или пък такъв му е предстоял. Но в първия случай той би предпочел да спре веднага на отсрещния бряг, а във втория — би продължил пътя си по реката.»