— Познаваш ли този рибар? — запитах нашия лодкар.
— Не.
— Какво говорихте?
— Нищо.
Ако някой мълчалив арабин ми беше дал такъв отговор, нямаше дори да ми дойде и наум да се усъмня в думите му. Но китайците са извънредно разговорливи и аз не можех да предположа, че двама души бяха стояли толкова близо, без да разменят някоя дума. Защо ме лъжеше китаецът? Не можех да намеря причина и затова продължих да питам:
— Днес вече не можем да стигнем до Бам-поа, нали?
— Не.
— Значи трябва да потърсим място, където да пренощуваме.
Знаеш ли някое такова?
— Навсякъде има Кунг-куани [73] или Тиени [74]. Най-добрият от тях е Шен-куанг-тиен [75], който се намира по-горе, на десния бряг.
— Колко път има дотам?
— Петнадесет ли [76]. За един час ще стигнем дотам, ако вятърът се задържи такъв, какъвто е сега.
— Дотогава нощта ще настъпи напълно.
— Толкова по-добре, защото така ще видиш колко хубава е реката нощем за чужденци. Искаш ли да отидеш в тази странноприемница, или да ти назова някоя друга?
— Ще идем там.
Колкото повече напредвахме, толкова повече се засилваше мракът. Нашият лодкар окачи на носа пъстър книжен фенер. Всяка, дори и най-малката лодка беше снабдена с такъв, а по-големите бяха целите окичени с тях. Това осветление беше извънредно необходимо. Наблизо нямаше по-голям град, но по светлините се виждаше, че цялата река е покрита с плавателни съдове.
Докато наблюдавах наоколо, забелязах, че зад нас се приближава лодка с много високи мачти, която, доколкото можеше да се види при светлината на фенерите, беше карана от десет гребци. Тя като че ли искаше да мине съвсем близо да нас. Носът й едва беше достигнал задната част на лодката, когато от нея се чу вик:
— Кианг [77]…!
— Лу [78] — отвърна нашият лодкар.
В миг всички фенери в другата лодка изгаснаха. Към нас прехвърча нещо, което се счупи като гърне на дъното на лодката ни и веднага от него се разпръсна толкова омаломощаваща и задушлива миризма, че миг по-късно аз загубих съзнание. Успях да видя само, че нашият лодкар се хвърли във водата веднага щом фенерите загаснаха.
Когато дойдох на себе си и отворих очи, лежах вързан в същата онази лодка, която ни беше нападнала. До мен лежеше добрият мистър Търнърстайк. И двамата имахме парцали в устите си, което ни пречеше да говорим.
Човекът при кормилото ми беше познат. Светлината на фенера падаше ярко върху лицето му и ясно познах рибаря, който беше приближил лодката си до нашата. Беше Лунг-иин и аз може би с право подозирах, че и нашият лодкар е във връзка с «Хората на Дракона».
И така, лозунгът на тези хора беше «Кианг-лу». А «Кианг-лу», което значи «Речния дракон», беше наричан навсякъде главатарят на пиратите, който, ако се съдеше по тази дума, трябва да е от монголски произход. Речни пирати е имало откакто съществува китайската история, но те никога не бяха имали организация като тази, която бяха създали сега, и всички, дори и управляващите кръгове, изпитваха такъв страх пред тях, че беше много трудно да се получи държавна подкрепа срещу престъпленията им. Сега се намирахме в техни ръце. Трябва да призная открито, че не се страхувах. Бях имал работа вече с африканските разбойнически кервани, със северноамериканските бандити и с подобни хора и сега, тъй да се каже, бях любопитен да видя какво представляваха «Хората на Дракона».
В лодката имаше тринадесет души — десет гребци, един кормчия и двама, които стояха при носа и разговаряха помежду си. Те знаеха, че сме чужденци и, изглежда, предполагаха, че не разбираме китайски, иначе биха разговаряли по-ниско, тъй като лежахме съвсем близо до тях и можехме да доловим ясно всяка тяхна дума.
До тях се намираха няколко глинени съда — навярно от онези добре затворени «задушливи гърнета», които се използуват от китайските и малоазийските морски разбойници, за да омаломощават жертвите си, както беше станало току-що с мен и с капитана.
— Кои са двамата мъже? — запита единият от двамата, които разговаряха.
— Този та [79] е тао-це, а дебелият трябва да е тунг-иин [80], както ни каза лодкарят им. Двамата са богати, защото са господари на кораб.