— И ти смяташ да ги предадеш на джиахура [81]?
— Да. Ние ще получим едната половина от откупа, а другата половина той ще раздели с Кианг-лу.
— Колко трябва да платят?
— Това ще определи джиахура.
— Къде ще му ги предадеш?
— В Куанг-ти-миао.
— Има ли там място за тях?
— Да, защото там се намира само жената на пор-ту-ки [82], която ние отвлякохме, защото тези варвари са толкова глупави, та вярват, че и жената има душа. Те обичат своите жени, както себе си и с радост заплащат висок откуп само за да ги получат обратно. Мъжът й ще получи известие по същия пратеник, който ще изпратим и на кораба на тези двама варвари.
Това бяха извънредно утешителни перспективи за нас! Трябваше да бъдем държани в плен, докато някой от тези «честни» хора вземеше откуп от нашия кораб. Щях да пожелая най-лошото на лодкаря, който беше имал добрината да ни предаде на пиратите, ако можех да надвия живия интерес, който се беше събудил у мен за това приключение. Аз съвсем нямах средства, за да платя откупа и ако изхвърлех от сметката си касата на капитана, оставаше да разчитам само на щастието си, а може би също и на талисмана, който бях получил от Конг-ни.
Ние трябваше да бъдем отведени в един храм на бога на войната Куанг-ти — затова значи бяха тези непрестанни предупреждения за Куанг-ти-миао. Изглежда, «Хората на Дракона» разполагаха със храмовете като свои — нещо, което беше възможно да стане само в Средната империя. А онова, което възбуждаше най-голямото ми съчувствие, беше обстоятелството, че порту-галката, за която аз бях говорил пред бонза, беше затворена в същия миао. Изглежда, имах рядкото щастие винаги в пътешествията си да влизам във връзка с хора, на които беше отнета свободата.
Беше изминал около час от моето събуждане, когато лодката зави наляво в един от онези канали, които покриват като мрежа китайските низини. Буйният и пъстър живот, който кипеше по реката, престана, изчезнаха и фенерите. Около нас стана тъмно. Само звездите осветяваха нашето нощно пътуване й ударите на нашите гребци звучаха самотно в тихите води, които се движеха край нас без никакви вълнички. Често свивахме по странични канали, така че все повече забърквах посоката, в която ни отвличаха, тъй като лежах на дъното на лодката и нейните бордове спираха погледа ми.
Най-после пред нас се появи някаква тъмна маса, пред която спряхме. Беше грамаден зид, който обаче нямах възможност да наблюдавам дълго, тъй като ни завързаха очите. След това махнаха въжетата от краката ни и трябваше да се изправим. Слязохме от лодката, хванати и за двете ръце.
Отначало ни поведоха по една, както изглеждаше, доста широка каменна стълба, после през няколко тесни входа, няколко двора, докато най-накрая влязохме в закрито помещение, което разбрах от отекването на крачките ни. Там свалиха отново кърпите от очите ни и видях, че се намирам във вътрешността на храм.
Постройката, издигната от много дебели тухлени зидове, изглежда, се състоеше само от едно помещение, където се виждаха познатите фигури на бога на войната, сина му Куанг-пинг и ординареца, и беше осветявано силно от много лампи. На голия каменен под седяха или лежаха в най-различни положения около двадесет мъже, които бяха въоръжени със стрели, боздугани, излезли от употреба пистолети и всякакви видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори извънредно ръждива кремъклия пушка с толкова дълго и извито като тирбушон дуло, че човек би помислил, че това странно съоръжение е приготвено само за да се пробиват с него тръби.
Всички тези хора се стараеха да придадат на лицата си поне толкова страшно изражение, колкото ординареца на техния дебел бог. Но аз не изпитвах ни най-малък страх. Напротив, с допотопното си въоръжение, дългите си плитки, кривите си очи, чипите си нослета и приличното им на нощници облекло правеха точно противоположно впечатление и на мен почти ми се струваше, че се намирам на някоя дилетантска сцена като пленен артист сред разбойници-статисти.
Моят добър приятел Фрик Търнърстайк, изглежда, беше на същото мнение, защото ми намигна с очи по начин, който ми показа, че имаше най-голямо желание да използува грамадните си моряшки пестници веднага щом те бъдат освободени. Знаех, че той наистина е човек, който може да се заеме спокойно с всичките разбойници. Китайците се отличават повече със своята хитрост и подлост, отколкото с телесната си сила. Те много обичат да се хвалят, но бързо се наплашват от енергичния и силен характер и дори ако тук-там се срещат великани, толкова по-страхливи души се намират в техните грамадни тела. Ако се стигнеше до борба, ние можехме да разчитаме само на ръцете си, защото оръжията ни, както и всичко онова, което имахме в нашите джобове, беше взето.