Най-после парцалите от устата ни бяха махнати, така че поне можехме да дишаме свободно. Със знаци ни показаха, че трябвала седнем. Настаних се точно между колената на бога на войната, защото там беше най-удобно и можех да бъда нападнат само отпред. Капитанът седна до разгневения ординарец, като оглеждаше с голям интерес фигурата му.
— Как мислите, Чарли? — запита ме той. — Дали страшният меч, на който този идол се подпира, е наистина от добра стомана?
— Дали е от стомана, е съмнително, но вие сам можете лесно да се убедите, че е от желязо.
— Well! И този момък стои тук толкова дълго време, без да нанесе нито един хубав удар. Мисля, че ще му покажа защо му е поставена сабя в ръката. Или може би искате да останете в този капан?
— Ще остана, докато ви е приятно. Добрите приятели не бива да се напускат.
— Тогава да се измъкваме!
— Можете ли да скъсате вашите въжета?
— All devils, за това не бях помислил! Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко хубави ритника?
— Не става, капитане! Помислете си. Пред нас има двадесет човека. С нас дойдоха още тринадесет — общо тридесет и трима. Дори и да не бяхме вързани, пак нямаше да можем да си пробием път.
Единствена възможност би съществувала, ако всеки от нас имаше по два револвера, което прави двадесет и четири изстрела. Но, първо, револверите ни не са у нас и, второ, не виждам никакви причини да правим тук кървава баня. А представете си, че те знаят да манипулират с нашите оръжия — тогава изходът на борбата би бил положително нещастен за нас. Нали знаете: заекът умира, когато е гонен от много кучета!
— Да, но ако наистина е заек, Чарли; разбирате ли ме?
— Точно в този случай не ви разбирам, особено като ви е много добре известно, че не съм страхливец. Човек може да притежава храброст и без да бъде безумно смел.
— Well, правете тогава каквото искате! Ще ви слушам.
— Ще говорим с тези хора и ако докажат, че нямат разум, все още има време да употребим и сила.
— Вярно! Трябва да говорим с тях! Но това няма да направите вие, а аз ще се заема с тази работа, и то така, че да разберат много добре кои сме. Да започна ли?
— Почакайте малко! Виждам, че самите те точно се готвят да сторят това.
— Сега ще разберат как един моряк умее да се разправя с техните шланг-шленг-шлонг-шлунг-шлинг!
Докато траеше нашият разговор, разбойниците се бяха събрали на кратко съвещание. След това един от мъжете пристъпи към нас и ни заговори на развален английски. Трябва да беше единственият, малко по-силен в този език.
— Кои сте вие? — запита ни той.
— Кои сме ние ли? Хм, разбира се, че хора! — отвърна Търнърстайк със сърдито ръмжене.
— Какви?
— Нали ви казах, хора!
— Как се казвате?
— Не е важно, момчето ми.
— Когато те питам, ще отговаряш. Иначе ще те научим да говориш!
— Не исках да те разсърдя, old blunt nose!
Но, изглежда, китаецът нямаше намерение да се остави да бъде наричан «стар чипоноско» от един пленник. Той пристъпи съвсем близо до капитана и издигна пестник заплашително:
— Да те пребия ли, човече?
Веждите на капитана се свиха и той прогърмя с най-силните нотки на гласа си:
— Away — махни се!
При този звук китаецът се изплаши, като че ли върху него беше паднал гръм, и отскочи няколко крачки назад.
— Ела още веднъж и ще те издухам във въздуха, перушинесто врабче такова! — извика заплашително Търнърстайк.
Той се готвеше да изрече цяла серия такива закани, но спря още след първата, защото някъде съвсем близо зад нас се чу женски глас.
— Help, per tados los santos! Help, господа!
Тези полуиспански и полуамерикански думи бяха извикани иззад стената, пред която се намираха трите идола. Тази, която търсеше помощ, беше положително пленената португалка, която беше чула разговора и беше заключила от него за присъствието на хора, които можеха да я защитят.
— Чувате ли, Чарли? Кой може да бъде това?
— Жената на португалския търговец, за която чухме вчера.
— Нима тя се намира тук?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Положително. Преди малко хората на Дракона разговаряха за нея!
— В такъв случай трябва да я освободим! Ще измъкна сабята от ръцете на този Бохотос или Левиатан, или там когото представлява статуята, и ще насека цялата банда на кайма.
— Свободни ли ви са ръцете?
— А, вярно! Но какво да правим тогава?
— Ще чакаме!
— Да, докато ни пъхнат в някоя дупка!