— Да, вие пленихте, вързахте и запушихте устата на един от вашите йеу-ки така, че той не намери дори време да ви каже дори кой е. Вие ми взехта всичко, но ваш дълг беше да ме претърсите целия. Тогава щяхте да намерите знака.
— Прости ни, о, господарю! — каза един от тях. — Виновни са само онези, които те плениха.
Тогава един от двамата водачи на лодката пристъпи напред.
— Не, господарю, и ние не сме виновни. Твоят гребец ни каза, че ти си тао-це, а спътникът ти — йенг-ки-ли. Ти пътуваш в най-обикновен чуан [87] и ние не можехме да знаем, че си от нашите. Ако беше използувал Лунг-чуан [88] или Лунг-иев [89] и беше издигнал наш фенер, щяхме да ти отдадем честта, която ти се полага.
— Да не искаш да ми заповядаш какво трябва да правя? Джиахурът посегна на мен, преди да ме изслуша. Вържете го!
— Бива ли да направим това?
— Трябва!
Докато те изпълняваха заповедите ми, капитанът се размърда.
— Чарли! — въздъхна той, отворил очи.
— Капитане!
— Гръм и мълния! Къде съм? Защо ушите ми бучат, като че ли са ме ударили с… ах! Чарли, сега вече се сещам!
Той скочи. Ударът на джиахура би могъл да пребие всеки друг, но черепът на Търнърстайк имаше толкова солидна конструкция, че не можеше да му се направи нищо с гол пестник. С опомнянето в него се беше възобновило онова, което се беше случило.
— По дяволите! Ето къде лежи негодникът! Вие ли го забихте в земята?
— Да — отговорих аз и прибавих по-тихо: — Сега минавам за полковник на речните пирати. Дръжте се съобразно това!
— Как… ка… какво? А добре! Тогава да разпънем всички платна, да издигнем всички знамена и триъгълни флагчета и да се изпаряваме най-тържествено оттук.
— Без португалката ли?
— Well, Чарли, в бързината забравих за нея. Разбира се, че ще изтеглим и нея с въже след кораба си!
— Тогава направете ми най-напред удоволствието и напъхайте в устата на този великан носната си кърпа.
— Защо? Нали е вързан.
— Скоро ще дойде на себе си, а не се знае какви пречки може да ни създаде, ако има възможност да говори.
— Вярно. Тогава кърпата ще му бъде пъхната в устата.
Докато той се занимаваше с пленника, аз се обърнах към останалите:
— Върнете ни веднага онова, което ни отнехте!
Заповедта ми беше изпълнена и щом получих отново револвера и ножа си, аз се почувствувах толкова сигурен, като че ли се намирах на нашия «Вихър».
— Тук вие имате една пленничка…
— Да. Тя е пор-ту-ки.
— Доведете я!
Онзи, който отговаряше заради всички, изчезна зад идолите. Чух изскърцването на една врата и след това той се появи с пленницата.
— Добър вечер, господа! — поздрави ни тя на английски, хвана от две страни полите си и направи дълбок, почтителен поклон.
— Добър вечер, госпожице — отвърнах аз, като събирах оскъдните си познания по холандски, и запитах: — Вие от Холандия ли сте?
Капитанът ме изгледа изненадан, че заговарям една португалка на холандски. Аз обаче още от пръв поглед бях разбрал с кого имам работа. Широко, покрито със здрава червенина лице, пълна фигура, руса коса, сини очи, големи ръце и крака — невъзможно беше да се сметне тази жена за португалка дори ако облеклото й не беше чисто и специфично холандско. Веднага бих могъл да се обзаложа на всякаква сума, че тя принадлежеше към съсловието на прислужниците. В никакъв случай не беше жена на богат португалски търговец — тук трябваше да има някакво недоразумение.
Когато чу майчиния си език, тя се усмихна и като ми подаде ръка, запита:
— И вие ли сте холандец?
— Не, германец.
— Германец ли? О, и аз мога да говоря немски. Била съм готвачка в Берлин две години и три седмици.
— А как стигнахте от Берлин до Китай?
— От Берлин отидох в Хертогенбош и Амстердам, където станах готвачка у един търговец. Скоро заминах с него за Кап, но там цялото му семейство измря и аз отидох да работя при жената на друг търговец, който ме взе в Макао.
— По дяволите! Вие сте поскитали доста по света. Досега все при тази жена ли бяхте?
— Да, допреди три дни.
— А как се отделихте от нея и се намерихте тук?
— Бяхме излезли на разходка. Тогава дойдоха тези разбойници и ни нападнаха.
— Какво стана с господарката ви?
— Избяга.
Сега целият случай ми беше ясен. Хората на дракона бяха искали да пленят жената на богатия търговец, която, като португалка беше много по-дребна на ръст, отколкото нашата дебела холандка. Но тъй като у китайците пълнотата се смята за най-голямата женска красота и по тази причина всяка знатна дама се стреми да надебелява, те бяха сметнали слугинята за господарка и я бяха отвлекли, а португалката бяха оставили да избяга.