— Well, и вие сте добри хора. Поздравете вашия капитан!
— Благодарим! Не искате ли да се качите и вие?
— Не. Ние отиваме нагоре по течението.
— Не ви ли трябва нищо друго?
— Не.
— Тогава сбогом, капитане!
— Good bye!
Нашата холандка не можеше да се раздели толкова бързо от нас. Изминаха няколко минути, докато тя ни каза една хилядна от онова, което трябвало да ни каже непременно, и лодката се намираше почти по средата на реката, когато храбрата готвачка все още викаше към нас, за да ни благодари, загдето я бяхме спасили. Последното уверение, което чух, завършваше с «ще направя така, че да избесят цялата шайка!»
Не можехме да сторим нищо друго, освен да чакаме спокойно на брега, докато минеше някой по-голям плавателен съд. Като се има предвид голямото оживление по реката, нашето търпение не можеше да бъде поставено дълго на изпитание и наистина много скоро се зададе един малък английски частен кораб, който се отправи при знака ни към брега и спря там.
— Какво има? — запита капитанът от палубата. — Искате да се качите ли?
— Какъв е курсът ви, капитане?
— Към Вампоа и Кантон.
— Ще дойдем, ако се съгласите да спрете тук за един час.
— Защо?
— Ще чуете. Хвърлете ни въжето.
Минута по-късно ние се намирахме на палубата при капитана.
— По говора ви предполагам, че сте американец?
— Да, сър. Капитан Търнърстайк от «Вихър», от Ню Йорк, на котва в Хонконг.
— Аха! Видях кораба ви. А този човек?
— Приятелят ми — пътешественик, който обикаля света, за да опознае страните и хората. Досега смятах това за страхотна глупост, но днес разбрах, че тази работа съвсем не е за пренебрегване.
— И сега искате да отидете нагоре, за да видите Кантон?
— Yes, сър. Но преди това искаме да ви помолим да ни дадете няколко души, за да пленим една банда речни пирати, които се намират съвсем наблизо.
— Навярно хора на Дракона?
— Точно така, сър. Вчера те ни нападнаха, задушиха ни с някакъв газ и ни отвлякоха в един храм, където навярно още можем да ги намерим.
— Ако е така, тогава имате на разположение не само момчетата ми, но и мене. Наистина, не мога да оставя кораба без пазачи, но дванадесет души са готови.
— Повече от достатъчно са, капитане.
— На какво разстояние оттук се намира свърталището им?
— Не повече от три мили.
— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат бързо. Колко са хората на Дракона?
— Хм, двадесет или тридесет. Но това не значи нищо, защото един добър англичанин струва колкото десет от тях.
— Знам вече. Елате в каютата да хапнете и пийнете нещо, защото не вярвам при тази паплач да ви се е развалил стомахът от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа и моето име: казвам се Том Халвърстоун от Гринок на Клайд. Сигурно знаете вече, че там се строят най-здравите и бързи кораби.
— Познавам този град и не оспорвам неговата слава. И така, напред, капитане, защото закуската е това за човека, което са добрите въглища за парахода: без тези две работи не може да става и дума за добро пътуване.
Докато ние се тъпчехме здравата, капитанът извърши своите приготовления на палубата и след четвърт час нашите петнадесет добре въоръжени мъже седяха в една продълговата и тясна лодка, която бързо летеше по водите на канала, като че ли беше изстреляна от дулото на оръдие.
— Какво представляваше главатарят на хората на Дракона? — запита Халвърстоун.
— Монголец от племето на джиахурите.
— Така и предполагах. Тези хора навярно принадлежат към бандата на Кианг-лу, който дава поводи да се говори толкова много за него напоследък.
— Така е, защото този джиахур е само негов помощник.
— Well, толкова по-интересна е за мен тази малка експедиция. Надявам се, че ще ги намерим там!
— А аз от своя страна се съмнявам и не съм на мнението на приятеля си Търнърстайк. След това, което се случи тази нощ, пиратите ще бъдат достатъчно разумни да напуснат Кианг-ти-миао.
— Разкажете по-подробно цялата история, ако мога да ви помоля за това.
Разказах му, доколкото смятах за необходимо, но не споменах за талисмана си и някои други обстоятелства. Търнърстайк беше достатъчно умен да не се меси.
— Та това не е само случка, а истинско приключение — каза Хълвърстоун. — Сега вече и аз вярвам, че тези обесници са побързали да се изпарят. Но все пак пътуването ни няма да бъде съвсем напразно, защото поне ще имам случай да разгледам един от тези китайски храмове.
Едва беше изминал половин час, когато се спряхме на същото място, къде го бяхме слезли и предишния ден. Тогава в тъмнината аз много мъчно определях посоките, но сега намерих с голяма лекота храма.