— Във всички Куанг-ти-миао ли правят събранията си?
— Не във всички, а само в онези, които са близо до реката.
— Познаваш ли поименно всички, които вчера бяха тук?
— Нито един от тях. Тук могат да идват само непознати. Те показват знаците си и човек трябва да им се подчинява, ако не иска да бъде убит.
— Ще изпитам достоверността на думите ти. Ако си ме излъгал, ще дойда и ще ти поискам сметка.
— Е, Чарли, как стои работата? — запита Търнърстайк, когато забеляза, че свърших разпита на бонза.
— Цялата банда е избягала.
— По дяволите! Това е неприятно! Но накъде?
— Някои към Кантон, а някои по-далеч.
— Така си и мислех! — забеляза Халвърстоун. — Да не искате тези хора да седнат тук и да ни чакат да дойдем? Няма много за гледане по тези стари зидове. Хайде да си тръгваме!
— Мисля, че този змейски човек трябва да получи цялата си порция.
— От това няма да има полза, капитане!
— Well, тогава поне да си направя удоволствието да взема меча на този идол за спомен.
— Това би било кражба или дори грабеж от храм и тъй като почитането на боговете става по заповед на самия император, това деяние може да ни доведе много неприятности.
— Както искате, Чарли! Но аз обезателно трябва да си отмъстя. Ще убивам на място всеки Лунг-иин, когото срещна. Можете да бъдете сигурен в това.
Какво можех да направя на бонза? Да го дам под съд? Това положително нямаше да даде резултат. Да си отмъстя лично? Това не ми харесваше. Пък така беше изобщо и с всички Лунг-иини. Оплакването в съда не би помогнало, бях сигурен в това. Нямах желание да се обръщам и към легацията. Знаех много добре с какви разтакавания беше свързан този път, пък и точно тогава представителите на чужди държави в Китай се намираха в толкова лошо положение, че не ми идваше и наум да утежнявам положението на някои от тях. До този миг това приключение не ми беше навредило почти с нищо, освен че бях изгубил една покривка и едно парченце от ухото си, голямо колкото грахово зърно. Но всичко това можеше да се понесе лесно.
Халвърстоун запита:
— Какво още смятате да предприемете по тази работа?
Отговорих:
— Нищо, сър, абсолютно нищо. Убеден съм, че в работите на Лунг-иините взимат участие и високопоставени мандарини. Какво може да направи тогава един чужденец?
— Това е вярно. Но нима двама мъже като вас ще се оставят да бъдат лишени от свободата си от тези хора или дори да пострадат повече, без дори да съобщят за това на представителите на своите нации?
— Тези представители често се радват, ако им остане мощта да представляват само себе си. На книга и в основата на управлението си Китай е извънредно деспотична страна; но в никоя държава деспотизмът не е развит до такава степен, както тук. В Китай е имало социалдемократи още преди много столетия и в никоя държава не са ставали толкова много революции, които винаги са били свързани със смяната на трона. Корумпираното чиновничество, управляващо страната и парите, е по-мощно от Сина на небето, на когото толкова се завижда и който всъщност трябва да пости три дни, преди да подпише смъртната присъда на един убиец или дворцов престъпник. Какво влияние може да има тогава консулът на една далечна чужда страна? Или заради капитан Търнърстайк и моето нищожество ще се започне морска война между Съединените щати и Китай?
Халвърстоун се засмя.
— Изглежда, имате право. Но наистина е за ядосване, че не може да се направи нищо срещу тези негодници.
— Нищо ли? Аз мисля, че ние двамата направихме максималното, което беше възможно и което сигурно никой консул не би могъл да стори: принудихме речните пирати да освободят една пленница, а и нас, и то без никакъв откуп. И аз съм с приятна надежда да се срещна още веднъж с тях и тогава може би ще ми се удаде да се разплатя докрай.
— Недейте да се излагате на опасност, сър. Разумно е човек да бъде предпазлив по места, където годишно са изчезвали хиляди хора.
— Zounds! — извика Търнърстайк. — Нима ние изглеждаме като личности, които искат или биха могли да изчезнат?
— Не!
— Е, тогава? Бих искал само да срещна този негодник още веднъж, за да бъдем напълно квит. Но да тръгваме! Свършихме вече работата си тук!
Обърнах се към бонза.
— Казах ти, че няма да те забравя и удържах на думата си: ти получи своя ком-ча, макар и по по-друг начин, отколкото смяташе. Отивам си, без да те измъчвам повече. Но ако си ме излъгал, ще се върна!