Продължихме разходката си, която обхвана външните квартали на града, отделени от същинския китайски град с високи и здрави стени. През тези стени, на които на известни разстояния се виждаха кули, тук и там има по някоя врата.
Улиците, уличките и площадите бяха извънредно оживени, като че ли се намирахме на панаир. Тъй като не биваше да спираме, за да не прекъсваме движението, и тъй като около нас веднага се събра цяла тълпа любопитни, най-после се изморихме.
— Няма ли да си отпочинем малко, Чарли?
— Къде?
— Разбира се, в някой ресторант, а не тук. Но аз трябва да видя и вътрешността на града.
— Не е ли по-добре да отложим това за по-късно? Ако носим китайски костюми, няма да имаме никакви неприятности.
— По-късно ли? Дори и не ми идва наум! Ако някой китаец отиде в Ню Йорк или Нови Орлеан, може да се движи където иска и за същото право претендирам тук като американски поданик. Ето една врата. Елате!
— Не отговарям за нищо, капитане!
— А аз за всичко! Напред!
Той закрачи бързо и аз се видях принуден да го последвам.
Още на първата уличка всички хлапаци се събраха и тръгнаха след нас. На втората отсреща се зададе погребална процесия.
Начело се движеха няколко мъже със знамена и хоругви. Следваха ги три носилки с изображения на богове. След тях вървеше банда музиканти, която вдигаше доста голям шум с флейти, гонгове и тъпани. Други носеха съдове с тамян, ракети и всякакви малки фоерверки, които въпреки теснината на улицата и опасността от пожар в бамбуковите къщи бяха подпалвани. Тези хора бяха следвани от носилката на мъртвеца, на която беше закрепен с въжета ковчегът. Зад него се движеха един бонз и пъстра върволица от опечалени роднини.
Отстъпихме настрана и се притиснахме до стената на най-близката постройка. Въпреки това към нас се отправиха мрачни погледи. Жрецът дори спря пред нас. Лицето му имаше тъп и безизразен вид.
— Вие сте и-джин [110]. Какво търсите тук? — запита той.
Беше отправил този въпрос към капитана, който се намираше по-близо до него.
— Какво иска? — запита ме Търнърстайк.
— Пита какво търсим тук.
— Хубаво, момчето ми!
Той извади няколко от цигарите, които имаше в джоба си още от пагодата, и ги подаде на бонза.
— Дойдохме тук, за да ти дадеменг тези цигаринг.
Човекът посегна и ги взе.
— Цинг!
След това той побърза да настигне процесията. Няколко улици по-нататък чухме от една къща музика.
— Какво е това, Чарли? Прочети този надпис.
— Йо-ши-сианг.
— Какво значи това?
— Павилион за музика и песни.
— Значи тук се свири и се пее. Да влезем тогава.
— Предпочитам да отмина. Не се знае що за публика ще намерим.
— Публика ли? Публиката ми е безразлична. Никога не съм се страхувал от публиката. Напред!
Непредпазливият капитан не се остави да го спра и прекрачи входа. Лъхна ни веднага неприятна миризма, която беше достатъчна, за да ни накара да се върнем. Но Търнърстайк и не мислеше за нея.
Когато се намерихме в стаята, видях, че сме попаднали в едно от най-долнопробните заведения. Върху мръсни и разкъсани рогозки и примитивни пейки покрай стените бяха налягали или седяха приведени най-отчаяни фигури и слушаха безобразната музика, която се разнасяше от един стар и разклатен подиум. Пред тях в малки чашки се намираше чай. Но една особена миризма, която нахлуваше в помещението всеки път, когато вратата към съседната стая се отвореше, ми подсказа, че там имаше пушалня за опиум.
Когато влязохме, музиката веднага пресекна и всички погледи се отправиха към нас. Търнърстайк седна на една от пейките с изражение, като че ли цял живот беше посещавал това заведение, и аз се настаних до него.
Към нас се приближи окъсан субект.
— Какво търсите тук? — запита ни той.
— Искаме да пием — отвърнах аз.
— Какво ще заповядате?
— Какво имаш?
— Чай и нищо повече.
— Тогава дай ни чай!
— Искате ли да пушите?
— Не.
След малко ни бяха донесени две от чашките, които съдържат повече нечистотии, отколкото чай. Отвратително ми беше дори да помириша тази течност.
— Това ли е чаят, Чарли? — осведоми се Търнърстайк.
— Да.
— В такъв случай помията от кораба ми е най-хубавият ром «Ямайка». Виждате ли само с какви лица ни гледа народът?
— Да платим и да се махаме!
— Дори и не ми идва наум! Или искате тези негодници да помислят, че сме избягали от тях от страх?
Няколко от посетителите се бяха изправили и пристъпили към съдържателя. Можах да дочуя съвсем малко от онова, което говореха: