— Но кажете ми, господа, как стои тук въпросът с лова?
— Много добре — гласеше утешителният отговор.
— Какъв дивеч има тук? Пингвини?
— Не.
— Тюлени?
— Не.
— Моржове?
— Също не.
Добрият капитан, изглежда, наистина се беше наострил за лов с тояги. За съжаление той беше направил сметката си без… дивеча и затова продължи да пита:
— Какво има тогава?
— Глигани, кози, костенурки, водни птици и хвърчащи мечки.
— Гръм и мълния! Истина ли е това? Никога в живота си не съм чувал, че мечките хвърчат и във въздуха! Или този вид животни може би са много по-различни създания от онези, които обикновено се наричат мечки? Познавам само бялата, сивата, кафявата и черната мечка, а също и миещата се мечка. Казвайте, Чарли! Нали вие сте естествоизпитателят на нашата прочута експедиция с «Вихър»!
— Pteropus ursinus — отвърнах с извънредно важно изражение на лицето.
— Perotus purgilus? Какви са пък тези думи? Говорете, без да си кривите човката!
— Well, исках да кажа «прилеп», щом така го разбирате по-добре.
— Прилеп ли? Хм, смешна мода да се прави прилепът на мечка! Каква е големината на това животно-великан?
— Дълго осем до девет цола и с разперени криле е около три стъпки широко. Живее предимно на финиковата палма и спада към онази малка част прилепи, които нощем спят и през светлите обедни часове си търсят храна.
— Така постъпвам и аз, значи също принадлежа към Peroqes purgatus или както там нарекохте преди малко племето им. Не искам да им причинявам никакво зло и ще се придържам повече към другите — козите, глиганите и костенурките. Но да застреляш коза е цяло геройство. Нали, Чарли?
— Хм, не е точно геройство, но често е много опасно. Помислете си за европейските антилопи. А тукашните кози са диви, тъй като планините са много скалисти и се издигат стръмно.
— Не съм приятел на изкачването и винаги се прекатурвам на лявата или дясната страна на кораба. И ако съм се изкачил петдесет метра, сигурно ще падна деветдесет надолу. Ами как стои въпросът с костенурките? Може ли да се получи тук истинска мак-търтъл-суп [6].
— Ще бъде мъчно, капитане — усмихнах се аз.
— Защо? Не казахте ли, че тук има извънредно много костенурки?
— Да, и от тях, разбира се, можете да направите супа от костенурки, но не и мак-търтъл-суп.
— Само дяволът може да ви разбере! Обяснете ми го по-ясно!
— Мак-търтъл-суп се употребява погрешно в обикновения език. Търтъл-суп значи супа от костенурки, мак-търтъл-суп обаче значи заместител на супа от костенурка.
— Well, Чарли, давам ви свидетелство за учен изследовател на природата и супите. Ех, да можеше да се улови още днес истинска костенурка.
Веднага един от преселниците, бивш жител на островите Маркеза, заяви, че е готов да ни заведе на една местност, където може би щяхме да намерим някое от тези животни.
Луната светеше ясно. Вечерта можеше да се нарече наистина райска. Последвахме водача си по един път, който се виеше през великолепна палмова гора до малък самотен залив.
Там имаше гъсталак от таитски тамануси [7] и смокинови дървета, пред които към брега леко се спускаше широка блестяща бяла ивица. Тъкмо когато излизахме изпод черниците, забелязахме две от животните, които бавно се измъкваха от водата. Всеки от нас се беше снабдил с прът и ние ги обърнахме тъй, че те легнаха на гърбовете си и се намериха напълно в наша власт. Това, разбира се, не беше много лека работа, защото по-голямото животно сигурно надвишаваше триста фунта [8] тегло.
— А сега какво? — запита Фрик Търнърстайк.
Островитянинът, който можеше да говори съвършено английски, каза:
— Оставете ги да лежат до утре сутринта. Те не могат да избягат и тогава ще заповядаме да ви ги донесат.
— Дори и не мисля! — отвърна капитанът, който въпреки грубата си външност беше мекосърдечен. — Тогава тези нещастни животни цяла нощ ще се измъчват от смъртен страх, който не бих пожелал дори на едно такова животно. Жалко, че не носите със себе си пушките си, Чарли. Иначе бихте могли да им пратите по един куршум!
— Това би било много храбро от моя страна! — рекох аз. — Няма ли тук един нож?
Поселникът извади своя и с два силни удара главите на костенурките бяха прерязани.
— Сега ще ги занесем у дома — каза капитанът.
Той хвана по-голямата от тях и наистина я вдигна. След две крачки обаче той я хвърли отново на пясъка.
— В името на всички мачти и прътове! Та тя е тежка колкото най-голямата ми котва! Наистина ще трябва да я оставим!