— Но как стана това?
— Казах му, че ще пиша книга за Китай и ще спомена в нея и за него.
— Великолепно, Чарли, много разумно! Любопитен съм да видя резултата.
Противниците пи бяха въведени. Лицето на съдията беше придобило съвършено друг вид. Челото му се беше набръчкало силно, а малките му очи бляскаха гневно към новодошлите, които според китайския обичай бяха коленичили пред него.
— Вие се осмелявате само да коленичите, кучета такива? — прогърмя гласът му над тях. — Лягайте веднага по корем и опирайте челата си до земята! Кой от вас е съдържателят, при когото е станал боят?
— Аз, Сиао-ти [119]! — отвърна той, без да вдига лице от земята.
— Господата ли започнаха разпрата?
— Не. Те седяха съвършено мирно.
— И въпреки това вие сте ги били? Ако те отидат при консула си и поискат наказание, ще бъдете убити. Но те са милостиви и ви предадоха в мои ръце. Всеки от вас ще отиде по три години на заточение и преди това ще носи десет дни блока!
— Аз съм невинен, Чин куанг-фу [120]! — осмели се да забележи съдържателят. — Аз, Сиао-ти, предупредих тези хора и им забраних да бият тези Чу-куо-нган [121]!
— Трябваше да им попречиш. Помоли се на тези хора, може би ще ти опростят блока!
Китаецът се довлече до нас по корем.
— О, благородни господари! Вие знаете, че съм невинен. Смилете се над мен!
Обърнах се към съдията:
— Твоята мъдрост е голяма, а твоята справедливост блести като слънцето. Нека видим сега и милосърдието ти! Този човек наистина е невинен и ние те молим да му опростиш наказанието!
— Китаец не би направил това — отвърна той. — Но аз съм та-це, и ще изпълня молбата ти. Стани, куче! Върви си и възхвалявай моята справедливост и милостта на тези и-чу. А ти — обърна се той към пинга, който беше останал в стаята — отведи тези хора и ми запиши имената им.
Те запълзяха по корем към вратата.
Наказанието беше много строго, но, от една страна, беше добре, че веднъж на чужденците беше погледнато с уважение, а, от друга, аз нямах и вяра на мандарина. По-скоро ми се струваше, че той играеше пред нас комедия и след отдалечаването ни щеше да пусне отново наказаните. Тези две основания ме спряха да поискам милост за тях.
— Доволни ли сте от мен? — запита ме той, когато те излязоха.
— Напълно! Затова ти благодарим и ще славим името ти навсякъде, където отидем.
— Тогава изпълнете желанието ми и не влизайте вече във вътрешността на града. Императорът е забранил това на чужденците и слугите му трябва да се грижат волята му да се изпълнява. Колко време възнамерявате да останете в Куанг-чой-фу?
— Може би днес или и утре.
— Имате ли някой приятел или познат, на когото да сте гости?
— Не, ще гостуваме в и-фана [122].
— Няма да позволя това. Елате и ме последвайте!
Това предложение беше много ласкаво, но според китайските обичаи не биваше да го приемаме, а да възразяваме по всякакъв начин. Написаната или печатна покана винаги е сериозна, но само изреченото предложение в повечето случаи е учтивост и онзи, който го приеме, прави най-грубо нарушение на благоприличието. Ако някой китаец поднесе чаша с чай, тя трябва да бъде приета. Но каже ли само: «Остани при мен и пий чаша чай», тази покана трябва обезателно да се отклони, дори ако струва словесна борба. Това нещо се изисква от учтивостта. Ако човек се съгласи, чаят ще бъде поръчан с висок глас, но няма да бъде поднесен. Изминава дълго време и когато накрая той нетърпеливо помоли или чаят да бъде поднесен, или да му се позволи да си отиде, получава обидният отговор: «Какво трябва да мисля за теб? Аз бях достатъчно учтив да ти предложа чай, а ти не притежаваше достатъчно учтивост, за да откажеш! Варварин ли си ти, или киргиз, който си е изпил ума с ракия?»
Но тук никакви откази не помогнаха. Накрая той бързо дотича до бюрото си, написа две покани и ни ги поднесе.
— Ето, вземете ги и вижте, че говоря сериозно! Или искате наистина да ме обидите.
— Щом заповядваш, трябва да те послушаме.
— Добре, тогава заповядвам. Влезте и смятайте, че сте господари на моя дом. Ще ви изпратя веднага слуга, който ще ви слуша във всичко.
Според китайските схващания двете стаи бяха подредени много хубаво и очевидно приготвени само за чужденци.
— Ето, това ми харесва, Чарли! — каза Търнърстайк. — Хубаво е, когато опознаеш страните и хората в обществото на писател, защото писателите са много опасни личности. Не мога да измисля нищо по-неприятно от това да бъдеш изложен във вестник или книга. Затова всички трябва да бъдат много любезни към писателите и затова бяхме приети от този мандарин така, като че ли сме най-знатните личности в Небесната империя. Знае ли той кой съм аз?
119
«Най-малкият» — така са длъжни да се наричат китайците от по-низшите класи пред големците.