— И въпреки това вече имах една преживелица, и то доста голяма и интересна.
— Искаш ли да ми я разкажеш? Ти си от толкова кратко време тук, а твърдиш, че ти се е случило нещо, което може би не е ставало още с мен!
— Казваш, че хората са твърде трезви, за да има приключение. Но спомни си за Лунг-иините и ще признаеш, че тук има достатъчно основания за интересни преживелици.
— Лунг-иините ли? Да не би вече да си се срещал с някой от тях?
Лицето му беше придобило особено, повече от напрегнато, дебнещо изражение.
— Разбира се.
— Кога?
— Вчера.
— Къде?
— По реката.
— Как стана това?
— Плениха мен и приятеля ми и ни отвлякоха в един Куанг-ти-миао.
— И след това са ви освободили пак?
— Но не доброволно. Ние ги принудихме.
— Невъзможно!
— Възможно е, защото виждаш, че сме тук, пред теб.
— Това е вече много, извънредно много! Лунг-иините никога досега не са освобождавали пленник, без да вземат откуп.
— А аз дори взех със себе си една пленена холандка, която намерих в Куанг-ти-миао.
— Колко души бяха разбойниците?
— Около тридесет.
— В такъв случай ти не си можел да ги победиш със сила, а си си послужил с някое особено средство. Аз все повече те харесвам. Би ли имал добрината да ми кажеш името си?
— Тук ме наричат Куанг-си-та-се.
Китаецът скочи изненадан от мястото си.
— Куанг-си-та-се! Знаещ ли за Ниан ян куи це?
Смаях се на свой ред. Той беше назовал моя труд: «История на дявола от западното море».
— Да.
— А за Пен цао и иин?
— Да.
— А за Хио тиан ти?
— Да.
— И ти си онзи, който е написал тези три научни съчинения?
— Аз съм.
— Сега вече зная много добре защо си успял да се измъкнеш от Лунг-иините!
— Кажи!
— Знакът, който ти е дал Конг-ни, те е спасил от пленничество.
Смайването ми стана още по-голямо.
— Познаваш ли Конг-ни? — запитах аз.
— Познавам го. Ти си спасил живота му и той ми разказа всичко, защото ме посети веднага, щом се върна в Куанг-чой-фу. Даде ми също така да прочета и трудовете ти. Трябваше да ги видя, защото принадлежа към Као-пан-се [126] и трябваше да кажа думата си за тях.
Тези негови думи ме накараха да запитам:
— Прегледани ли са вече?
— Да, от мен и от още един.
— Какъв ще бъде резултатът?
Той се усмихна леко.
— Същият, какъвто ти е казал Конг-ни. Неговият баща е могъщ в империята, макар да е получил разрешение от императора да си почива. В нашата провинция той е председател на изпитната комисия и може да издава свидетелства, без да се допитва предварително до Ли-пу [127]. От трудовете ти той ще види, че си голям учен, и ще те направи Циа-се [128], ако го послушаш.
— Да го послушам ли? В какво?
— Това ще ти каже самият той. След това ще изпрати съчиненията ти в Ли-пу само за форма и те ще бъдат запазени във Вен-чанг-кун [129]. Ти си чужденец, но от теб зависи дали искаш да станеш велик мандарин. След това ще бъдеш могъщ и няма да има нужда да се завръщаш в отечеството си, където си принуден да пишеш книги, за да не гладуваш.
Наистина не бях очаквал такъв обрат на работата. Бях написал тези книги повече на шега, без да се надявам на какъвто и да било резултат, и ето че този ча-юан, който беше високопоставен и влиятелен мъж и принадлежеше към мандарините със синьо копче, ми казваше, че наистина съм щял да получа академична диплома. Положението тук трябва да беше много особено и, изглежда, съществуваха някакви много странни причини, защото всичко се вършеше с бързина, която съвсем не можеше да се очаква в Китай. Особено любопитен бях по отношение на онова, в което трябваше да послушам бащата на Конг-ни. Предполагах, че той беше не само познат, но и роднина със съдията.
— Конг-ни не е ли вече при теб? — запитах, за да науча това.
— Не, той отиде при своя баща — Минг-цу.
— Значи ти познаваш и него?
— Да, той е мой брат и ако изпълниш желанието му, ти ще станеш негов син.
— Къде живее той?
— В Ли-тинг. Не ти ли е казал Конг-ни?
— Не.
Значи бащата на Конг-ни живееше в същия Ли-тинг, където се подвизаваше Кианг-лу, главатарят на «Хората на Дракона»! Това, разбира се, ми даваше материал за най-разнообразни мисли. Хрумна ми, че двамата може би бяха в тясна връзка помежду си, и се опитах да получа опорна точка за този въпрос, като се осведомих:
— Позволено ли е на един китайски Фи, граф, който е бил помощник-управител, да осиновява чужденец, и то християнин?