— Всичко, което може да се направи, е позволено.
Това беше много странно схващане.
— В такъв случай и на Лунг-иините би било позволено да бъдат речни разбойници!
— Те си го позволяват сами, значи им е позволено.
— Но закона, справедливостта!
— Ще ги накаже, ако не са достатъчно разумни да се предпазват.
— Ти си съдия, представител на закона, и той ти заповядва да унищожиш Лунг-иините.
— И ще направя това, ако законът го иска. Но още никой не е дошъл да ми заповяда такова нещо.
— Тогава аз ще ти предоставя случай!
— Ти?
— Да. Днес в полунощ във Ван-хо-тиен ще се съберат много хора на Дракона, за да уговорят как да хванат мен и приятеля ми или дори да ни убият. Там ти ще имаш най-добрата възможност да ги арестуваш и накажеш.
Той се усмихна много странно и после кимна.
— Ще направя това. Ще ги изненадам, защото ти искаш. Значи те са с намерение да ви пленят?
— Да.
— Заради това, защото сте им избягали?
— Да.
— Водачът им не беше ли един висок човек, джиахур?
— Да — отвърнах аз смаян. — Познаваш ли го?
— Аз съм съдия и мой дълг е да познавам всички хора, над които ще произнасям присъда. Не са ли толкова умни съдиите от твоята страна?
— О, да. Те също така познават много добре хората си, но не чакат да бъде подадено оплакване, а действуват самостоятелно и по своя инициатива, когато трябва да се предотврати някакво престъпление.
— Те навярно имат много малко работа, щом им остава време за такива неща. Съдията трябва да чака, докато му бъде доведен престъпникът. Но понеже ти искаш, ще потърся джиаху-ра във Ван-хо-тиен.
— Мога ли да те придружа?
— Не. Длъжността ми забранява да взимам със себе си чужденци, а освен това ти си мой гост, когото не искам да изложа на опасност. Ще се погрижа Лунг-иините да не се отнасят повече враждебно към теб.
— Имаш ли тази власт.
— Да. Колко време можете да останете на сушата, без да се връщате на кораба си?
— Докогато искаме. Трябва да бъдем там само в деня, когато Конг-ни ще се върне.
— Това не е нужно, защото утре сутрин вие ще потеглите към дома на Конг-ни.
— Къде?
— Към Ли-тинг. Ще имате носилки и свита. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка?
— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и къде ще отидем.
— Това остава ваша воля. Можете да вървите, където искате. Но ти би трябвало да видиш, че аз нямам лоши намерения спрямо вас. Вие искате да опознаете Китай и можете да сторите това най-добре, ако направите каквото ви предлагам. Моят брат и Конг-ни ви дължат благодарност. Те ще се погрижат за вас и ще направят всичко онова, което им е възможно. Ти не си облякъл дрехите, които са ти били подарени. Аз ще ви дам китайски облекла и мандарински шапки, така че навсякъде, където минете, да гледат на вас с най-голямо уважение.
— Имаш ли право да ни дадеш отличителните знаци на мандарините?
— Ще си позволя това. Ти приказваш китайски и няма да се издадеш.
Това бе твърде примамливо, така че въпреки някои размишления, които се появиха в ума ми, приех предложението, след като приказвах с капитана.
— Искате ли да станете мандарин, капитане?
— Защо не, щом това ще ни забавлява и не е свързано с опасности.
— Домакинът иска да ни облече по китайски и да ни изпрати при Конг-ни, който живее при баща си — един «граф».
— Well, съгласен съм, ако екскурзията не трае много продължително време. Ако имаме работа с «граф», твърде вероятно е сегашната вечеря да се повтори.
Съобщих решението си на мандарина.
— Добре направихте! — каза той. — Ще се погрижа за вас като за свои братя.
Поблагодарих за гостоприемството, а и капитанът не можа да се въздържи да не произнесе една реч на своя жаргон.
Съдията се усмихна, благодари му с приятелско кимване и се отдалечи.
Тогава слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари и понеже не беше късно, започнахме спокойно да пушим.
Едва се бяха изминали десетина минути, когато ни съобщиха, че някакъв човек моли да го приемем.
Беше търговец на дрехи; той ни взе мярка и след четвърт час ни донесе два костюма, към които слугата прибави плитки, ветрила и мандарински шапки — едната с позлатено, а другата с кристално копче. Моят чин беше пети разряд, а този на капитана — седми.
— Ще опитаме ли всичко това, Чарли?
— Има време.
— Well! Почвайте.
Облякохме дрехите и поставихме дългите плитки на главите си. Като се видях в огледалото, не можах да не се изсмея с глас, а капитанът от своя страна щеше да се задуши от смях.