— Кажете ми откровено, Чарли, дали наистина съм толкова смешен, колкото вие.
— Разбира се. Приличате на кукла от някой куклен театър, облечена в китайски дрехи.
— Вие също. Но нашите бради не подхождат на китайското облекло.
— Ето бръсначи, за да ги махнем.
— Какво ще направим с обикновените си дрехи? Не смятам да ги дам в замяна на тези.
— Ще ги оставим на ча-юана. Той ще ни ги изпрати в Хонконг.
— Well, така ще бъде най-добре. Хайде сега да спим, за да бъдем бодри утре.
Легнахме си и също както през първата нощ в Хонконг сънувах страшни сънища. Множество Лунг-иини, преобразени в крокодили, отваряха уста, за да ме глътнат. Конг-ни имаше конски копита, рогове и опашка и простираше към мен ръце с дяволски нокти; Кианг-лу се бе превърнал в грамадна акула с драконови крила, която ме поглъщаше и когато вече пътувах през гърлото й, видях, че домакинът доволно пляска ръце, а госпожица Анна Келдер, застанала до него, вика: «Не се страхувайте, минхер, акулата не ще ви задържи в гърлото си!»
Когато се събудих, беше още рано; от съседната стая се чуваше хъркането на капитана. Понеже през прозореца бях забелязал, че двете носилки вече ни очакват на двора, събудих капитана и се облякохме като мандарини.
От отварянето на прозореца слугата разбра, че сме вече будни, и дойде да ни покани на закуска заедно с ча-юана.
Последният вече ни чакаше. Той заяви, че дрехите ни приличат, и ми предаде препоръчително писмо за Фи-минг-цу. До Ли-типг трябвате да пътуваме цял ден на носилките и за да платя разноските, той ме принуди да взема две пръчици сребро.
Най-сетне се разделихме. Уловил ръката на съдията, Търнърстайк му каза още една прощална реч. Помъчих се да си служа умело с ветрилото и чадъра. Търнърстайк пък носеше чадъра направо на рамото си като пушка, а ветрилото в ръка — като боздуган.
Охраната се състоеше от повече от тридесет души, които се хвърлиха на земята, когато ги приближихме. Разменихме последните думи при сбогуването и се качихме в носилките, носачите на които веднага потеглиха бегом.
Най-напред тичаха четирима въоръжени с бамбукови тояги мъже. Техните удари трябваше да подканят минувачите да се спират най-почтително, да поздравяват заради незаслужената милост, че виждат две носилки, в които седят двама бележити Куанг-фу. Следваха осем войника, въоръжени с пушки, с които бях сигурен, че не беше стреляно от двадесет години. На гърдите на всеки от тях бе изобразен по един дракон, а на гърбовете им думата «Пинг». След тях се движеха четирима носачи, които трябваше да сменят другите. Тогава вече идваше моята носилка пред тази на капитана и накрая наново четирима носачи, следвани от още осем войника, въоръжени с копия, стрели и лъкове. Цялото това шествие се приключваше от върволица хлапаци, които с всички сили ревяха и повтаряха две думи: циен и ком-ча!
От време на време някой от куриерите се връщаше, за да им раздаде с пръчка по няколко здрави циен и няколко звучни ком-ча, но след тях се раздаваше тройно по-силен рев. След като напуснахме града и предградието, децата се пръснаха и най-сетне ни оставиха на мира.
Носачите на носилки са най-популярните личности в Небесната империя. Те винаги се движат бързо, задъхват се под товара и от всяка тяхна пора текат потоци пот, но никога не изглеждат уморени.
Тях не ги интересува състоянието на пътя — дали е добър или лош, стръмен или равен, дали минава през горещи пясъци, или пък през блата. Плащат им по един циен на миля, т.е. три цента на час! Облечени са с твърде къси палта и панталони и са обути със сандали от оризова слама.
Не бях много доволен от този начин на пътуване. Все ми се струваше, че се намирам в някой ковчег, и бих предпочел да имам добър кон. Но конете са извънредно редки в Китай, а най-вече в южната му част.
Спряхме едва около пладне в едно село, където първенецът постави на разположението ни общинската сграда и ни достави всичко, което ни беше нужно за един скромен обяд и за една кратка почивка.
— Чарли, кажете ми, как ви харесва носилката? — каза Търнърстайк.
— Не много.
— А на мен още по-малко. Това нещо е направено от най-скъпи материи, но в него се пътува много мизерно. Предпочитам моя кораб.
— А аз — един кон.
— Heig-ho, дори и не ми идва наум! Кон, от който да се изхлузвам по двадесет пъти на всеки десет минути? Та това е още по-лошо от настинка. Но кажете, има ли тук, в Пе-кианг, също «Хора на Дракона»?
— Разбира се, нали вече ви казах, че Върховният дракон живее в Ли-тинг, където отиваме?
— Well, тогава ще го поогледаме!
— Ще дойде също така и джиахурът, който само заради нас се забави повече в Кантон.