Влизам в някоя къщичка, за да наблюдавам как щъркелът дебне рибите. Но скоро забравям защо съм дошъл, защото съм хванал цигулката и карам птичките да ми пригласят.
Често последният слънчев лъч ме изненадва, докато още наблюдавам някоя лястовичка, която се суети в нежни грижи около малките си. При това виждам какви хитрости използува хищната птица, за да сграбчи плячката си. Луната вече изгрява, а аз съм още там. Това е едно удоволствие повече. Когато потокът ромони, когато раздвижваните от вятъра клони шептят, аз потъвам при вида на небосвода в сладки мечти. Цялата природа говори на душата ми. Чувствата ме надвиват и едва когато настъпи полунощ, се прибирам в жилището си.
Понякога идват приятели, за да разнообразят самотата ми. Те ми четат произведенията си или слушат моите. Те се интересуват от постиженията ми. Обилният ни обяд се развеселява от виното и осмисля с философията. В двореца страстите са възбудени. Там хората се клеветят едни други, коват оръжия и поставят клопки. Ние, напротив, разговаряме с мъдростта и я посвещаваме на сърцата си. Очите ми винаги са отправени нататък, но за съжаление нейните лъчи биват помрачавани от много облаци.
Ако буря разгони тези облаци, тогава самотата ще стане за мен храм на щастието. Но какво говоря! Като баща, съпруг, поданик и човек на науката аз имам хиляди задължения и животът ми не е само моя собственост. Сбогом, мила градино, сбогом! Любовта към близките и към родината ми ме вика назад в града. Нека чаровете ти останат такива, за да прогонват грижите ми и да запазват моите добродетели!…»
Когато свърших, аз се отправих към стаята си. Тъкмо исках да вляза, когато една врата срещу мен се отвори и оттам излезе капитанът:
— Чарли! — махна ми той тайнствено.
— Пак ли Чарли?
— Добре, стари Фу-кунг-бу-кунг-цу-кунг! Но кажете, ще го хванем ли?
— Кого?
— Монголеца.
— Кой монголец?
— Е, онзи Джи… Джа… който ни беше затворил в храма с идолите!
— Джиахура ли?
— Да.
— Тук ли е? Къде е?
— Бях изгасил светлината в стаята си и рекох да погледна още веднъж към града. Тогава той дойде. Познах го добре, зави при ъгъла, към градината. Ето тук револвера ми. Да застрелям ли този разбойник?
— Почакайте още малко, докато дойда да ви взема!
— Какво ще правете преди това?
— Разузнаване.
— Well, тук сме в една страна, където вие се чувствувате по-домашно от мен. А и в пълзенето ви бива!
— Застанете при прозореца и внимавайте дали ще се върне!
— Ще се погрижа за това, мистър Кинг-фу-канг-фу-кунг-фе!
Той отново се прибра в жилището си. Аз напуснах коридора и слязох по стълбите. Изходът беше затворен. Отворих прозореца, който се намираше в един тъмен ъгъл, и прескочих през него. Не можех да взема със себе си капитана, защото беше много неопитен в такива неща.
Накъде трябваше да се отправя сега? Паркът беше толкова голям и обширен, че в него можеха да се скрият половин рота войница, без да бъдат открити. А при търсенето аз сам можех да бъда забелязан. Ако човекът наистина беше отишъл в градината, то той навярно щеше да я напусне на същото място, откъдето беше влязъл в нея. Отправих се предпазливо да търся това място.
Лунната светлина падаше ярко върху тази страна на стената, пък и тук аз нямах работа с индианец, който е свикнал да прикрива следите си. Ясно се виждаха отпечатъците на големи ботуши с меки подметки, които водеха към една точка на оградата, където от вътрешната страна се намираше бамбуков гъсталак. Там той беше прескочил.
Върнах се назад и се запромъквах в сянката на постройката. Пропълзях съвършено предпазливо до бамбуковия храст. Човекът не беше там, значи беше навлязъл по-навътре в градината. Легнах да чакам така, че да не бъда забелязан.
Бях чакал доста дълго, докато най-после предположението ми се оказа вярно: чух стъпки, но не от един, а от двама души. Те се приближиха и спряха почти до мен. Единият от тях беше Фи, а другият по ръст напълно приличаше на джиахура, но не беше той. В тъмнината и особено отдалеч човек лесно можеше да се заблуди.
— Ще успееш ли? — запита другият.
— Надявам се.
— Напиши му още тази нощ решението си. Ако не успееш, Конг-ни трябва да се ожени за дъщеря ми. Един от твоите синове трябва да стане мой зет, иначе си загубен.
— Значи за теб е все едно дали Конг-ни или този?
— Съвършено безразлично ми е. Досега ти имаше само един син, затова можех да искам само него. Тогава на него му хрумна да ти доведе втори син. Е добре, осинови го и на мен ще ми бъде все едно. Този тао-це трябва да е силен и храбър човек. Може би дори ще го предпочета пред Конг-ни. Но защо Конг-ни избра точно него?