Предположих, че това беше декретът, за който двамата бяха разговаряли снощи, и не се излъгах. Той наистина съдържаше обявяването ми за Цин-се.
— Благодаря ти, ще съумея да благодаря и на него — отвърнах аз просто. — Значи този подпечатан с императорския печат документ важи безусловно?
— В цялата империя. Той няма нужда от утвърждаване, а това, че ние изпращаме там трудовете ти, е само формалност.
— Как се нарича висшият мандарин, при който и аз ще дойда?
— Той е куан-киун-сю [139] и се казва Кин-цу-фо.
— Кога смятате да отидете?
— Когато ти бъде приятно.
— Има още доста време до обяд.
— На него му е удобно по всяко време. Кажи кога искаш да отидеш!
— Един час преди обяд. Дотогава имам работа.
С това явно им показах, че няма да бъда в тяхна компания до това време. Това наистира беше неучтиво, но аз не биваше да бъда смущаван, за да мога да огледам добре положението.
В градината, която видях, че е подредена точно по описанието, което бях прочел миналата вечер, срещнах един работник, с когото завързах разговор. Между другото го запитах дали в околността има местност, наричана Лунг-кой-сианг. Той поклати глава и отвърна отрицателно, но видях, че знае повече, отколкото искаше да ми каже. А когато се отдалечи, китаецът ме изгледа с поглед, който ми се стори почти заплашителен. Дали не бях направил грешка, че запитах за тази местност?
От задната част на градината се излизаше навън през порта. Минах през нея и се отправих между зелените растения към планината, която бях забелязал още предишния ден. Ако тук някъде имаше пропаст на дракона, тя можеше да се намира, разбира се, само между тези възвишения, които се издигаха на около четвърт час път от града.
Те бяха стръмни, зъбчати и високи и изглеждаха мъчно проходими. Но може би от тая пропаст на дракона зависеше съдбата ми и аз трябваше да я намеря. Точно в това време срещнах едно момче, което водеше коза за въженце. Заговорих го:
— Кажи ми, има ли тук някаква пропаст, наречена Драконова?
Като видя външните ми отличия, то се хвърли на земята.
— Прости ми, господарю, не познавам Драконова пропаст.
— В такъв случай не познаваш добре тези планини?
— Познавам ги много добре, защото съм цял ден горе с козите си.
Названието Драконова пропаст трябва да беше известно само на «Хората на Дракона».
— Тогава ми кажи, не знаеш ли някое място сред планините, което да изглежда като павилион, еркер?
— Какво е павилион, или еркер, о, господарю?
— Павилионът е хубава, малка градинска къщичка, а еркер е издатина на някоя къща и прилича на малка кула.
— Зная едно такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?
— Да. Колко е далеч дотам?
— Трябват ти само пет минути, за да го видиш. Но да стигнеш догоре не можеш.
— Тогава води ме!
То завърза козата си за едно бамбуково стъбло и тръгна пред мен.
— Чувал ли си за Фи-минг-цу? — продължих да питам аз.
— Да.
— А също за Кин-цу-фо?
— Да. Те са двамата най-могъщи хора в нашия град.
— Отдавна ли живеят тук?
— Още бащата на Фи-минг-цу е живял в този град. Кин-цу-фо обаче се пресели тук едва от известно време и купи къщата, в която живее.
— Говорил ли си вече с тях?
— Не. Те са знатни хора, които дори не поглеждат бедните момчета, господарю.
— А не си ли познат с някой от слугите им?
— Не. Виждал съм ги и съм чувал имената им, но никой от тях още не е говорил с мен.
— Ами с баща ти?
— Нямам баща, а само майка.
Това ме успокои, защото сега бях сигурен, че нито Фи, нито Кианг-лу щеше да научи, че съм видял павилиона.
Пред нас в планината се врязваха три тесни пропасти. Момчето ме поведе към средната. След като изкачихме известно разстояние, то ми посочи нагоре.
— Погледни нататък. Това е скалата, която прилича на павилион. Но ти не можеш да стигнеш до нея.
В края на пропастта се издигаше доста стръмен планински корниз. Все пак за един опитен планинар той беше достъпен. Над него се издигаше голям кубичен скалист блок, стените на който бяха толкова разрушени от годините и дъждовете, че почти имаше вид на китайски градински павилион.
— Щом като не мога да се изкача, тогава трябва да се върна-казах аз предпазливо, — а ти можеш да си отидеш.
Дадох му двадесет сапеки от моя шнур. За сирачето това представляваше такова богатство, че то почти се вкамени от изненада. След това обаче то се хвърли на земята, целуна крайчеца на дрехата ми, скочи пак и избяга.