Продължих да навлизам навътре в пропастта и след четвърт час уморително изкачване стигнах до корниза. От другата му страна зееше дълбока бездна, заградена отляво и отдясно от високи скали, които като че ли не се разширяваха за изход. Това беше дълбока, ужасна дупка, която навярно беше погълнала вече много жертви на «Хората на Дракона».
Огледах павилиона от всички страни и най-после намерих до една, прилична на колона издатина на скалата, две куки, които бяха забити на два човешки боя височина и които навярно служеха за опорна точка на стълба.
Ако беше наистина така, то тази стълба не можеше да бъде далеко. Търсих дълго и напразно, но най-после щастието ми се усмихна и я намерих. Беше направена от бамбукови пръти, и то така, че да може да се свива скрита под купчина камъни и чакъл.
Всичко това ставаше посред бял ден и ако някой случайно дойдеше в пропастта, лесно можеше да ме забележи. Но това не можеше да ме спре. Непосредствено до куките скалата се издаваше навън и образуваше толкова широка площадка, че човек можеше да се изправи на нея, а горе-долу на още едно такова разстояние, забелязах втори чифт куки.
Поставих стълбата и се изкачих. Когато стигнах до площадката, я изтеглих нагоре и я поставих отново. Така стигнах до плоския покрив на павилиона и забелязах, че е издълбан. Подобна на кладенец дупка, с около два лакътя диаметър водеше надолу.
До каква дълбочина ли се стигаше? Пуснах камък и се ослушах. Но вместо очаквания удар оттам прозвуча силен, човешки вик.
— Пак ли идваш? — разнесе се глухо от дупката. — Аз още не съм мъртва, но умирам.
— Кой е долу? — извиках и се наведох.
Естествено, думите ми не можеха да се разберат толкова добре на дъното.
— Не — отвърна гласът, — проклинам твоя Фо и твоя Буда. По-добре да умра от глад, отколкото да се откажа от моя Тиен-чу [140]. Аз се моля: «Татко наш, който си на небето, да се свети името ти!», и Той е могъщ. Ако поиска, ще ме спаси!
Извиках втори и трети път надолу, но не се чу никакъв отговор. Пленницата — защото гласът, който бях чул, беше женски-навярно беше изчерпала всичките си сили с тези думи.
Трябваше да я спася. Но можех ли да сторя това сега? Дупката сигурно беше дълбока към двадесет лакътя, първоначално издълбана от дъжда, а по-късно може би я бяха довършили човешки ръце.
Тази дупка беше определена и за нас. Какво ли представляваше дъното й? Увих ножа си в носната кърпа и го хвърлих. Пленницата навярно се беше оттеглила от отвора, защото този път не се чу звук. Тя или беше на края на силите си, или пък толкова примирена, че не искаше да говори.
Не можех да направя нищо по-рано от настъпването на вечерта, затова слязох отново долу и скрих стълбата на същото място, където я бях намерил. После се спуснах отново по корниза и се върнах вкъщи. В градината срещнах капитана с Конг-ни.
— All devils, какво скитате така наоколо? Да не сте били край реката?
— А защо да не отида?
— Well, тогава бихте могли да ме вземете! Нали знаете, че без вода не се чувствувам добре. Хайде да тръгваме! Поканени сме и аз отдавна съм готов!
Разбира се, той вече държеше чадъра си под ръка.
— Искаш ли да вземеш шена [141] си? — запита ме Конг-ни. — Носилките чакат вече пред вратата.
— Няма ли слуга, който да може да го донесе?
— Да. Тогава ела! Баща ми вече отиде.
В обноските му имаше нещо чуждо, потиснато. Какво ставаше с него? Той беше още млад и не можеше да го скрие. При последния храсталак Конг-ни спря, докато Търнърстайк продължи напред.
— Днес сутринта ти си разговарял в градината с един човек? — запита ме той.
— Да — отвърнах откровено.
— Питал си за някакъв Лунг-кой-сианг?
— Да.
— Какво е това Лунг-кой-сианг?
— Не знаеш ли?
— Не.
По погледа му се виждаше, че лъже.
— Ти би трябвало да знаеш, защото ти ми даде знака. Би трябвало да са ти известни тайните на Лунг-иините.
— Не ги знам. Получих знака от един приятел точно тъй, както ти от мен. Кой ти е разказвал за Лунг-кой-сианг?
— Щом не знаеш тайните на Лунг-иин, не бива да ти казвам. Иначе това би било предателство.
Стори ми се, че той остана много доволен от този отговор.
Качихме се на носилките и минахме през целия град, за да стигнем до вилата, която бяхме забелязали най-напред при пристигането си. Когато слязохме, излезе да ни посрещне гигантът от миналата вечер.
— Добре дошли в къщата на вашия най-добър приятел и почитател! Няма ли да влезете? — поздрави ни той.
— Идваме, за да засвидетелствуваме на теб, великия Куан-киун-сю, своята почит, и ще бъдем щастливи, ако ни позволиш да прекрачим прага на твоята къща! — отвърнах аз.