— Да.
— Защо?
Огледах се, за да видя дали зад гърба ми няма никой, и отговорих:
— Защото вчера подслушах разговора ти с Фи-минг-цу.
— Ах!… Напусни къщата ми. Между нас е свършено. Върви!
— Върви ти напред!
— Страхуваш ли се? Тогава следвай ме!
Той напусна стаята и заслиза пред мен по стълбата. В коридора нямаше жива душа и аз се чувствувах сигурен. Бях стигнал вече почти до стълбите, когато една врата зад мен изскърца, две ръце хванаха тялото ми, две длани се впиха в гърлото ми, а и си-фанът се извърна бързо, за да ме нападне. Напрегнах конвулсивно всички сили, за да се освободя, но бързо бях притиснат и изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, около мен беше съвършено тъмно. Ръцете и краката ми бяха стегнати здраво, а в устата ми беше тикнат парцал. До себе си чух хъркащо дишане. Дали там не лежеше капитанът? Навярно те бяха пленили и него. Изръмжах — единственият звук, който можех да издам — и той веднага ми отговори със същото.
Значи още веднъж бяхме пленени! Но аз не се безпокоях.
Времето минаваше ужасно бавно! Отдавна трябва да се беше свечерило и нощта отдавна трябва да беше настъпила. Най-после една врата се отвори и при светлината на фенера видях да влизат Кианг-лу и джиахурът. Последният ни се смееше подигравателно.
— В Куанг-ти-миао и Куанг-чой-фу вие ми избягахте, но сега вече няма да ми се изплъзнете! — увери ни той.
Главатарят на «Хората на Дракона» се наведе над мен.
— Ти си ни подслушвал, значи знаеш всичко и аз няма нужда да ти го казвам. Ще направиш ли онова, което искам от теб?
Поклатих отрицателно глава.
— Тогава ще бъдете хвърлени в Лунг-кой-сианг и ще умрете мизерно от глад. Решавай. Отидете ли веднъж в павилиона, всичко е свършено. Кианг-лу знае как да се грижи никой да не го издаде.
Пак поклатих отрицателно глава.
— Добре, нека тогава куеите [145] те заведат при чют-гура!
Той изсвири и се появиха четирима души, които ни вдигнаха и ни изнесоха навън на двора. Там бяхме тикнати в две носилки и отнесени.
Пътят заобикаляше града и отиваше към пропастта, на която се бях изкачил рано през същия ден. Когато стигнахме до корниза, ни свалиха от носилките и ни завързаха с въжета под мишниците. През това време Кианг-лу се изкачи нагоре. Очевидно мястото, където беше скрита стълбата, беше негова тайна, която той не искаше да открие на никого. Сега, когато не бях вече в носилката, видях, че освен джиахура ни придружават още шест души. Те ни изтеглиха нагоре с въжетата. Когато стигнахме в подножието на павилиона, Кианг-лу беше вече поставил стълбата. Докато той се изкачваше Нагоре заедно с другите, джиахурът остана при нас. Той каза:
— Вие сте загубени. Ето и моето «довиждане»!
И той ни изрита здравата. След това надолу бяха спуснати въжетата, с които ни изтеглиха.
Когато бяхме изкачени горе, Кианг-лу махна парцала от устата ми.
— Кажи за последен път, ще ме послушаш ли?
— Не. Няма да те послушам, а ще те накажа!
— Да накажеш? Мен? Ти си вече все едно мъртъв. Долу ще се намериш в общество, където ще научиш какво значи да се направи опит за предателство при Кианг-лу. Отивай!
Спуснаха ме пръв. После изтеглиха въжето изпод ръцете ми.
— Кой идва? — запита женски глас.
— Жертва на Кин-ту-фо. Трябва да умра от глад като теб. Искаш ли да спасиш себе си, мен и дъщеря си?
— Нима мога?
— Да. Днес аз ти хвърлих един нож. Вързана ли си?
— Ти ли беше това? Не, не съм вързана.
— Тогава бързо! Вземи ножа и прережи въжетата ми!
Тя стори това с треперещи ръце и още преди капитанът да се намери долу, аз се почувствувах свободен. Веднага прегледах помещението. То беше толкова ниско, че в него можеше да се стои само на колене и побираше около четири души. Входът се изкачваше право нагоре, но беше твърде широк, за да може човек да се изкачи по него, както правят коминочистачите. Навярно това обстоятелство беше довело Кианг-лу до убеждението, че никой не може да избяга оттам.
Чувствувах ръцете и краката си напълно способни за действие, което положително не би станало, ако ме бяха вързали индианци.
— Дай ми ножа! — обърнах се към жената.
Взех го от ръцете й и още докато капитанът се намираше във въздуха, прерязах възлите му. Хората отгоре изтеглиха въжето.
— Бързо нагоре, капитане! — прошепнах му.
— Гръм и мълния, как се снабдихте с ножа? Но чакайте да си отдъхна. И как ще се изкачим догоре?
— За един шахтата е много широка, но двама ще можем. Ще опрем гърбовете си един в друг и ще се катерим с помощта на ръцете и краката си.