Выбрать главу

— Това ще върви по-леко от планинарството, защото е чисто изкачване по мачта. Сега вече си поех дъх. Елате, Чарли, бързо, преди да са ни избягали! Комедията вече свърши и започна сериозната част.

— Вие искате да се изкачите? Ще ме спасите ли? — запита жената страхливо, като забеляза, че си отиваме толкова бързо.

— Нямай грижа, ще вземем и теб! — успокоих я аз.

Запълзяхме нагоре, като опирахме гърбовете колкото се може по-плътно един в друг. Бяха ни взели оръжията, но сега имах пак ножа си. Изкачихме се по-бързо, отколкото бях предполагал с капитана.

— Сега колкото е възможно по-тихо! — прошепнах, когато ни оставаха още три стъпки до свободата.

Стигнахме безшумно до върха. Кианг-лу все още стоеше на платформата, съвършено сам. Изправен гордо, с гръб към нас, наблюдаваше светлия лунен пейзаж от другата страна на пропастта.

— Да го блъснем! — прошепна капитанът.

— Не, това би било истинско убийство от засада. Тук има още въжета. Ще го вържем и ще го свалим долу, след като измъкнем жена му. После ще подадем оплакване.

— Жена му ли? Нима това беше неговата жена?

— Разбира се.

— Слушайте, Чарли, този негодник заслужава повече от оплакване, защото тогава може да го пуснат да избяга. Ние сме чужденци. Би трябвало…

Разгневен, той непредпазливо тропна с крак. Кианг-лу се извърна и ни видя.

— Кой…?

От изненада и ужас той не можа да произнесе нищо повече.

— Не ти ли казах, че ще те накажа? — отвърнах аз.

— Как се изкачихте дотук? Духове ли сте вие или хора?

— Хора, но по-умни от теб. Предаваш ли се?

Вместо отговор, той приближи ръце до устата си и нададе пронизителен вик. От пропастта му отвърна многогласен крясък.

— Да се предам? — извика едва тогава той. — Вие сте загубени, както и преди. Чувате ли, те се връщат!

Трябваше да се действува.

— Докато те дойдат, ти вече ще бъдеш в ръцете ми!

С тези думи пристъпих към него. Той стоеше на края на платформата. Положението му за борба не беше изгодно и затова китаецът направи голям скок срещу мен. Протегнатите ми пестници срещнаха гърдите му и той се залюля назад. В същия миг Търнърстайк замахна и му нанесе такъв удар по главата с железния си юмрук, че той загуби съвсем равновесието си — разнесе се ужасен, пронизителен вик и той полетя от скалистия ръб в зиналата пропаст.

Дишането в гърдите ни замря и ние се вслушахме. Отдолу долетя глух звук — тялото на страшния речен пират се беше ударило в скалите и положително се беше разкъсало.

— Чарли!

— Капитане!

— Той падна в бездната!

Капитанът беше толкова изплашен, като че ли беше извършил най-голямо злодеяние.

— Да, той падна там, при жертвите си, където му е мястото. Но не се безпокойте, капитане! Най-напред вие не го блъснахте в пропастта нарочно и после, той заслужава напълно смъртта си.

— Well, това е вярно. Но нали преди това исках да го хвърля и после, много особено чувство е, един човек… Брррр!

— Бъдете разумен и си спомнете, че самозащитата е позволена и от Божиите, и от човешките закони. Но нека по-добре обърнем внимание на настоящето. Виждате ли, долу стоят шестимата с джиахура. Те не могат да се качат, защото Кианг-лу е изтеглил стълбата…

— В такъв случай ние сме обсадени.

— Няма значение! Нека преди всичко извадим жената.

— Как ще направим това?

— Много лесно. Ще ви спусна долу. Ще завържете въжето около тялото й под мишниците, но така, че да може да диша. После ще изтегля нея и след това вас.

— Дадено — come on!

Въжето беше здраво и ние можехме да се уповаваме на него. След няколко минути полумъртвата от глад и жажда жена лежеше при нас, на платформата.

— Кои сте вие? — запита ни тя.

— Християни като теб.

— Къде е мъжът ми?

— Той не е тук, а не е и в дома си. Отпътува надалеч и дълго време ти няма да го видиш.

Въздухът й подействува така силно, че тя падна в несвяст.

Сега вече можехме да съсредоточим цялото си внимание към онези, които ни бяха обсадили. Те все още не можеха да разберат какво беше означавал викът, защото платформата беше толкова широка, че не можеха да ни видят.

— Кианг! — прозвуча гласът на джиахура отдолу.

— Лу! — отговорих аз.

— Какво искаш, господарю?

Ясно беше, че той ме смяташе за Кианг-лу. Опитах се да преправя гласа си като този на загиналия.

— Аз ли? Нищо! Кой викаше отсреща в планината?

— Отсреща ли? Нима не извика ти?

— Трябва да е бил някой Лунг-иин. Вижте какво става нататък!

— Няма опасност, иначе щяха да извикат втори път.

— Чу ли заповедта ми.