— Подчинявам се!
Джиахурът се отдалечи. Останалите отидоха с него.
— Вие го прогонихте, Чарли! Как успяхте да сторите това? — запита Търнърстайк.
Разказах му. Почакахме, докато неприятелите ни изчезнаха долу в пропастта, и после се приготвихме да слезем също.
Взех жената на ръце и слязох с нея по стълбата към скалистия корниз. Търнърстайк ме следваше и закачи стълбата за долните халки. Така слязохме благополучно и аз отново я скрих под чакъла.
— Къде ме носите? — запита жената, която беше дошла на себе си.
— В дома ти, при твоята дъщеря Киунг — отвърнах аз.
— Познаваш ли я?
— Да. Тя плаче много за теб и ще те задуши в прегръдките си от радост. Можеш ли да ходиш?
— Не.
— Тогава позволи ми да те нося!
— Дано твоят господ, който е и мой, те възнагради за онова, което правиш заради мен!
Когато слязохме още по-надолу, намерихме двете носилки, на които бяхме докарани ние. Носачите ги бяха оставили, когато бяха чули загадъчния вик от скалата.
— Елате, капитане. Трябва да положим тази нещастница в една от тези носилки. Така и за двама ни ще бъде по-удобно!
— Well, елате, мисис! Ниенг ще ви носименг с този маякенг до доманг!
Тя се качи, Търнърстайк хвана носилката отпред, а аз отзад и така се отдалечихме значително по-бързо от мястото. Заобиколихме града и тъкмо възнамерявахме да завием към къщата, когато пред нас се появи човек.
— Кои сте…?
Не доизрече напълно въпроса си. Беше Фи-минг-цу, който ни позна, и моментално изчезна измежду бамбуковите храсти.
— Оставете носилката, Чарли! Трябва да го настигнем! — извика капитанът.
— Пуснете го засега да бяга, капитане! Ще се разплатим и с него! — отвърнах аз.
Продължихме пътя си и скоро минахме покрай градината на къщата. Стори ми се, че в този миг някаква фигура се прехвърли през оградата и при нашата поява бързо се прикри в храстите.
— Стой — заповядах, като стигнахме до мястото.
Търнърстайк остави носилката. Пристъпих по-близо до оградата и наистина видях млад човек, който, ще не ще, се принуди да се изправи.
— Какво правиш тук?
— Разхождам се.
— Добре правиш, защото нощта е хубава и топла. Кой си ти?
— Защо питаш?
Хрумна ми една мисъл:
— Ако си синът на пао-чинга, кажи. Аз съм твой приятел!
— Мой приятел ли? Да, аз съм.
— Киунг още ли е в градината?
— Какво искаш от нея?
— Изтичай бързо и й кажи да отвори. Ние носим майка й.
— Майка и ли? Истина ли говорите?
— Да, аз съм! — чу се гласът на старата китайка от вътрешността на носилката.
Младежът прескочи бързо през оградата. Той беше любимият на Киунг и беше дошъл, за да се срещне с нея.
Вдигнахме отново носилката и заобиколихме къщата. Не чакахме дълго пред входа. Вратата се отвори и майката, която се беше изправила на крака, падна в прегръдките на дъщеря си.
Повиках настрана любимият на момичето.
— Може би Киунг и майка й са заплашени от опасност, но твоят баща е могъщ. Закриляй ги.
— Къде я намери? — запита ме в това време девойката, сияеща от радост.
— Не ти ли казах, че богът на твоята майка е всесилен и ще ти я върне? Сега му служи така, както обеща! Останалото тя сама ще ти разкаже.
— Защо днес се отнесохте толкова зле с баща ми и излязохте толкова бързо?
— И това ще научиш по-късно. Сега дай на майка си храна и питие и я заведи в стаята на баща си!
— Качете се и вие горе. Тя се намира до стаята, в която бяхме днес. Но къде е баща ми?
— Ще ти кажем после.
Изкачихме се по стълбите и влязохме в кабинета. На масата се намираха нашите револвери, часовниците ни и всичко онова, което бяхме носили със себе си. Още бяхме заети да прибираме нещата си, когато чухме долу високи гласове:
— Кой дойде с този паланкин?
— Мама — отвърна Киунг.
— Кой я донесе?
— Двамата Куанг-фу, които днес бяха поканени.
— Те убиха баща ти. Те освободиха себе си и нея, а него хвърлиха в Лунг-кой. Трябва да умрат. Къде са те?
— Горе.
Чухме, че много хора влязоха в коридора. Навън се разнасяше голяма глъчка и когато загасих светлината и пристъпих до прозореца, видях цяла тълпа да се приближава към къщата от града. Начело на нея познах Фи-минг-цу.
Онзи, който беше говорил долу, беше джиахурът. Затова казах на Търнърстайк.
— Трябва да бягаме, капитане! Бързо! Изглежда, тук има повече Лунг-иини, отколкото честни хора и не можем да разчитаме на справедливост.
— Да бягаме? От тези хора? — запита презрително той.
— От тази тълпа, би трябвало да кажете. Напред, докато не е станало късно!