Излязохме на билото на един от хълмовете около долината и всички благородници слязоха от магаретата. Робите бързо разпънаха палатките и навсякъде се заотваряха делви с шербет и бира, които да утолят жаждата на уморените от пътя.
Гледах двамата с господарката ми да излезем на такова място, откъдето бихме могли спокойно да наблюдаваме лова и в същото време незабелязано да се измъкнем, щом стане време. В далечината сред маранята, трептяща над долината, се виждаха стада газели. Щом ги зърнах, веднага ги посочих на господарката си.
— Че с какво се хранят? — зачуди се тя. — Не виждам никаква зеленина. Трябва да ядат камъни, защото освен тях друго няма.
— Много от камъните всъщност са растения — обясних й аз.
Тя се засмя, сякаш й разправях смешки, но аз пообиколих и скоро събрах цяла шепа от тези необикновени растения.
— Това са камъни — държеше на своето господарката ми, но най-накрая взе едно от тях в ръката си и го смачка. По пръстите й протече гъста течност, а тя зяпна, чудейки се кой ли бог е измислил подобна заблуда. — И искаш да кажеш, че газелите живеят от това? Струва ми се невероятно.
Нямаше как да продължим с разговора си, защото ловът започваше. Двама от царските ловджии отвориха клетките на леопардите и те грациозно скочиха на земята. Мислех, че ще се опитат да избягат, но те се заумилкваха в краката на пазачите си като някакви домашни котенца, а тихото им мъркане повече приличаше на птиче чуруликане, отколкото на хищен рев.
По отсрещните склонове на долината бавно заслизаха викачите, а силуетите им се губеха сред маранята. Дългата им редица се приближаваше към нас, а газелите започнаха разтревожено да се оттеглят в ниското.
Без да се бави, и царят се заспуска по сипеите, следван от двамата ловджии, водещи леопардите за каишките им. Тримата бяха още на средата на склона, когато царедворците започнаха да се обзалагат за крайния изход от лова и ако господарката ми сега не я занимаваха други мисли, сигурно и аз с интерес бих проследил какво ще стане.
— Кога ще тръгваме? — прошепна тя на ухото ми. — Кога ще можем да избягаме в пустинята.
— Почакай да започне ловът. Всички ще насочат погледи натам и незабелязано ще се измъкнем.
Изведнъж прохладният вятър, който от сутринта духаше насреща ни, спря. Сякаш някой отвори пещ — обля ни такава горещина, че едва дишахме.
Отново погледнах към хоризонта на запад. Небето беше пожълтяло като сяра. Имах чувството, че надвисналият облак се разтяга пред очите ми и обхваща в задушливата си прегръдка цялата синева. Започнах да се безпокоя. Но, изглежда, никой друг сред тълпата не забелязваше странното явление.
Ловците бяха слезли ниско в долината, но все още можех добре да наблюдавам леопардите. Вече бяха забелязали газелите, които викачите насочваха към тях. За броени мигове котенцата показаха хищническата си природа и сега, надигнали носове и наострили уши, заопъваха каишките в желанието си по-скоро да се спуснат след жертвите си. Коремите им се бяха свили, всеки мускул бе стегна в очакване на мига, когато леопардите ще полетят към целта.
Господарката ми ме задърпа и властно ми нареди да тръгваме. Колкото и да изгарях от любопитство как ще протече ловът, трябваше да й се подчиня. Бавно, почти незабележимо се запромъквахме към издадените скали, които щяха да ни послужат като прикритие. Точно зад тях ни чакаше магарето, заради което бях дал сребърния пръстен на роба. Първата ми работа беше да проверя дали всичко е изпълнено. Бях поръчал да ни осигурят мях с вода и пълна торба с храна. За щастие нарежданията ми бяха изпълнени и нямаше какво повече да чакаме. Обаче аз горях от желание да хвърля последен поглед на леопардите.
— Само минутка — помолих господарката си и преди тя да успее да ме спре, се изкатерих на най-високата скала, за да погледна към долината.
Първата газела се беше приближила на не повече от двеста-триста крачки от фараона. Той беше поел каишките на леопардите от слугите си и в същия миг, когато главата ми се показа над ръба на хълма, разтвори пръсти и пусна двата звяра срещу газелите. Отначало те бяха доста спокойни, сякаш имаха намерение първо да поразгледат отдалеч и да си набележат жертвите, и чак след това да ги нападнат. Газелите обаче ги усетиха и като по даден сигнал всички се впуснаха в луд бяг. Като ято врабчета, подплашени от сокол, панически се пръснаха из цялата долина.
Леопардите хукнаха подире им. Разгъваха красивите си тела, после едва-едва докосваха земята с предните си крака, прибираха тялото си, свиваха се за миг и отново литваха напред. Само след секунди летяха с такава бързина, с каквато никога не съм предполагал, че едно животно е способно да се движи. В сравнение с тях газелите сякаш бяха затънали в блато — краката им едва се надигаха от земята, а телата им тежко се придвижваха напред. Двете големи котки лесно застигнаха стадото и дори задминаха една-две, преди да решат коя точно да нападнат.