Върнах се в царската гробница на следващия ден със зидарите и група роби, които да зазидат шахтите и входа и да подготвят съоръженията, които щяха да охраняват погребалната зала.
Докато се оттегляхме през проходите на лабиринта, блокирахме тайните врати с изкусно замазани камъни и мазилка и нарисувахме стенописи по тях. Зазидахме входовете на вертикалните шахти, така че те се сляха с гладкия под и таван.
Имаше клопки от падащи камъни, които се задействаха, когато някой стъпи на определена плоча. Напълних вертикалните шахти с дървени греди. Когато се разложат през вековете и плесента ги разяде, те щяха да изпускат пагубни изпарения, които биха задушили всеки нарушител, успял да си проправи път през тайните врати.
Но преди да извършим всичко това, отидох в истинската погребална зала да се сбогувам с Танус. Носех със себе си голям вързоп, увит в ленено платно. Когато застанах за последен път до царския саркофаг, накарах работниците да излязат. Щях да напусна гробницата последен и след мен входът щеше да бъде зазидан.
Когато останах сам, развързах вързопа. От него извадих дългия лък Ланата. Танус го бе нарекъл на името на господарката, а аз го бях направил за него. Това бе последният ми дар за него. Сложих го върху запечатания каменен капак на саркофага.
Във вързопа ми имаше още нещо. Дървена фигурка ушабти, която бях издялал. Положих я в долната част на саркофага. Докато я правех, бях сложил три медни огледала, така че да се виждам добре от всеки ъгъл. Куклата представляваше миниатюрен Таита.
До основата й бях написал думите: „Името ми е Таита. Лекар и поет. Архитект и философ. Твой приятел. Аз ще отговарям за теб.“ Когато напуснах гробницата, спрях на входа и погледнах назад за последен път.
— Сбогом, стари приятелю! — казах аз. — Щастлив съм, че те срещнах. Чакай ни от другата страна.
Завършването на царската гробница ми отне много месеци. Докато се оттегляхме по лабиринта, лично проверявах всяко тайно съоръжение.
Бях сам, защото господарката и принцът бяха заминали в планинската крепост на Престер Бени-Джон. Бяха отишли там с целия двор за подготовката на сватбата на Мемнон и Масара. Хюи се бе присъединил към тях, за да подбере коне от етиопските стада, които бяха част от възнаграждението за щурмуването на Адбар Сегед и спасяването на момичето.
Когато накрая работата ми в гробницата бе завършена и работниците бяха зазидали последния външен вход в скалата, аз също се отправих към планините по студените и ветровити проходи. Боях се, че ще пропусна сватбеното празненство, защото бях тръгнал твърде късно. Завършването на гробницата ми бе отнело повече време, отколкото очаквах. Пътувах толкова бързо, колкото конете можеха да понесат.
Стигнах в двореца на Престер Бени-Джон пет дни след сватбата и се отправих към мястото, където господарката и нейната свита се бе настанила.
— Не съм се усмихвала от последния път, когато те видях, Таита — посрещна ме тя. — Попей ми. Разкажи ми някоя от твоите истории. Накарай ме да се посмея.
Желанието й не беше от лесните, защото меланхолията бе проникнала дълбоко в душата й, а истината бе, че самият аз не бях весел и безгрижен. Усещах, че нещо повече от печал я разяжда. Скоро изоставихме опитите за развеселяване и заговорихме за държавните дела.
Може би това бе любов от пръв поглед, среща на две души, благословени от боговете, доколкото се отнасяше за двамата влюбени, но за останалите женитбата на Мемнон и Масара бе царска сватба и договор между две страни. Трябваше да се преговарят определена зестра, търговски съглашения, които да бъдат подписани между Царя на царете и регента на Египет.
Както бях предвидил, господарката отначало никак не бе очарована синът й да вземе жена от друга раса.
— Те се различават по всичко от нас, Таита. Боговете, на които се покланят, езика, който говорят, цвета на кожата им. Ох! Бих искала да си бе избрал момиче от нашия народ.
— Ще го направи — успокоих я аз. — Той ще се ожени за петдесет, вероятно сто египтянки. Също за жени от Либия, от хиксосите и други. Народите и расите, които той ще завладее в бъдеще, ще му доставят съпруги.
— Престани да ме дразниш, Таита — ядоса се тя и за миг старият й темперамент се възвърна. — Много добре ме разбираш. Другите ще бъдат държавни бракове. Този е съюз на две сърца.